Като дете обичах лятото. Тогава родителите ми често ме водеха на село и там жадувах да скитам под топлите дъждовни пръски. Обичах да вървя по прашните селски пътища между нивите, когато лятната буря бързо отминаваше. Скоро след топлите дъхави летни дъждове крайпътните дупки на друмищата ставаха на огромни локви, които се изпълваха с гъмжило от попови лъжички...Стоях часове там, нагазил в крайпътните вади, докато те галеха стъпалата ми. А вечер слушах щурците и песента на жабите...
Старите хора разказваха, че когато жабите пеят, това не е песен, а молитва за дъжд...
Днес поповите лъжички се срещат все по-рядко ... дори ги няма и в занемарените стублици в безлюдните и запустели села на Тузлука...А сега песента на жабите изобщо не дочувам...
Може би затова сега имам предпочитания към есента, която се свързва с времето, когато човек преосмисля нещата от живота... и още нещо...