Моето училище

Това е моето училище...Много  хората, свързани с Антоново може да кажат тези думи...И това ще бъде истина...

Преди четиридесет години,когато дойдох в Антоново, нямах и представа, че ще остана тук за цял живот...На тази страница ще се опитам да споделя всичко, свързано със СОУ" Св.Св. Кирил и Методий". Поне това, което аз знам за него...
       Това е алманахът, който създадохме във връзка с отбелязването на 120 годишнината от създаването на училището в Антоново.

120 години – просвета, духовност

и съзидание в Антоново

                                                 

Ноември 1890 – отваря врати училището в Яйля-кьой

1890 - 1896

„Първото училище в с.Яйля-кьой се помещавало в къщата на Тасе Ников - Клубаря. Учениците в по-голямото си мнозинство са били ергени. Обучавал ги е Стоичко М. Кодинов, провален кандидат за поп, само в продължение на една година. Слабограмотен, без елементарни познания по педагогика, той обучавал учениците с пръчка и грубости, макар че някои от тях били 16–17- годишни младежи. Започнали учение в родните Кюстендилски села, тук, в Яйля – кьой, по липса на училище те не могли да продължат и едва сега станали ученици на Стоичко Кодинов. След това по неизвестни  причини училището е било разтурено. Учебната 1893/1894година то вече не е в къщата на „подозрителния в разни престъпления Клубар”, а в порутената и вече несъществуваща къща на бай Ивана Стойков Кендрата, която се намирала на горния край на селото, недалеч от днешното училище. Въпросното училище-къща е било ниско и по нищо не отстъпвало на „модерните” яхъри на някой богат земевладелец, което подчертава  вътрешната  и външна физиономия на тогавашното училище. 

   За временен учител бил  назначен с приказ от Министерството на просветата  Петър Димитров Панагонов. Въпросният Панагонов (по записки на Стойно Попов, 1909) гледал на учителската професия като временно преходно занятие, което иска доста знания, умения и задължения, а не може да задоволи дребно - стопанския му идеал за повече земя, богатства и значение сред тъпата инертна селска маса. Ето защо Петър Панагонов след като прекарал криво-ляво 1893/1894 година, учителствал и през 1894/1895 година, след това се простил с всякакво учителство. За учител през 1895/1896 година е назначен Хр. Йорданов от село Клементина, Горнооряховска околия. По образование, възпитание и психика, той по нищо ни отстъпвал на своя „славен предшественик”. Тази учебна година, както и предшестващата, се помнят от тогавашните ученици с отвращение и ужас. Използваните методи според тях, били „просташки и груби”.

(Из летописната книга на училището)

1897 - 1900

Училището отново е затворено, поради икономически слабата община. Така без училище яйлякьойчани стояли до 1900 година. През това време те си построили с малката помощ на съседните села – Шишковица и Еревиш, училище над селото, близо до шосето, сред селската мера.

1903 – 1904

Учител е Трендафил Розов от Ески Джумая, завършил Шуменската мъжка гимназия. „Учителят Розов не клател шапка пред местните фактори, а при всеки случай ги поставял на тясно със своята умелост, такт и логика. Те повели открито борба срещу учителя, изпратили няколко рапорта с обвинения срещу него, но всичко това не дало резултат, поради своята несъстоятелност.”

(Из летописната книга на училището )

1907

В дописка, отпечатана в бр.23 на вестник „Учителска искра” от 1 май 1907 година се казва: „Учителят в с.Яйла вече две години обучава 4 отделения с 95 деца, в Мъстанлар (б.с. дн. Долна Златица) също 82 деца. На многократните постъпки да се увеличи персонала е отговаряно:”Министерството не разрешава.”

1910

Училището отваря с персонал от двама души. За първи път учителите са с педагогическо образование - Стефан Илиев и Мария Пакамова, и двамата от Осман пазар.

1912 – 1920

Училището е често отваряно и затваряно по причина на войните – Балканската, Междусъюзническата и Общоевропейската (както е популярна по онова време сред българите Първата световна война).

1920

Открива се Пълна прогимназия. Поради липса на училищна сграда в помещение на Александър Миленков е настанена една част - І и ІІ клас,а ІІІ клас в канцелария в сградата на Павле Стойчев. Освен двамата първоначални учители, са назначени още трима за прогимназията.

1921 – 1922

Построява се нова сграда за  прогимназия.

1934

Яйля – кьой е преименувано на Поляне, полянската прогимназия е преобразувана в средищна и тук идват да се обучават деца от околните села, най -отдалечени от които са с.Пиринец и с.Долна Златица.

1943 – 1944

Учебните занимания дълго време са прекратени – в края на 1943 част от училището е заета от полицията и там се извършват полицейски разпити. През 1944 заниманията се прекратяват заради бомбандировките над София.

1948

Село Поляне е преименувано на с. Антоново и антоновската прогимназия е преобразувана в районна.

1970

На 11 ноември 1970 г. е открита новата сграда на училището. На откриването присъства Тотка Спиридонова – зам. министър на просветата. ”Старото” училище е преустроено на общежитие.

1974

На 16 ноември с. Антоново е обявено за град.

1982

Основното училище е преобразувано в Единно средно политехническо училище и е приет първият випуск в горен курс. На първия учебен ден внушителен е блокът на деветокласниците – 76 ученици.

1983 - 1984

Открити са новопостроени общежитие и пристройка към училището. Изгражда се Учебно-професионален комплекс с

направления: «Обществено хранене», «Шевно производство»

и «Студена обработка на металите».

1987

Открит е първият компютърен кабинет в училището

2002 г

Започва профилирана подготовка в училището с профил

„Технологичен”

2003 г.

Реализира се проект „Училището – място за деца” по

Програма „Обществен форум”, по който се модернизират

учебните кабинети за начален курс, оборудват се два

компютърни кабинета.

2006 – 2007 г.

Проект “Природата – дом за всички” – ШАРС

Проект "За комуникативност в европейското ни бъдеще" – ШАРС

2007 – 2008 г.

                              Проект “Къде се намираме в големия европейски

пъзел” – Програма “Коменски”

2008 - 2009 г.

Проект Училищен център за интеграция ”Отворена врата”

ОП „Развитие на човешките ресурси”

1990 – 2011 г.

Училището обогатява своята база. Реализирани са 17 проекта

по различни програми и с различни финансиращи организации. Ученици от училището участват и печелят награди в конкурси, фестивали и спортни състезания (V

Национален исторически конкурс – III място (2008 г.), Седми

фестивал на патриотичната песен за млади изпълнители

„Родолюбие”, Панагюрище - III място за индивидуално

изпълнение (2011 г.), Национален конкурс „ София –

Москва, България – Русия – вчера, днес и утре” – първо

място за реферат (2009 г.), конкурс „Куба – България” – първо

място и специална награда за стихотворение (2010 г.) и

мн.други.

В момента в СОУ – Антоново се обучават 384 ученици от 1

до 12 клас, обучавани от 39 висококвалифицирани учители.

     От основаването на училището до сега начално и  основно образование в него са завършили над 4800 ученици, а средно образование - 1100 младежи и девойки .Много възпитаници на училището продължават образованието си във ВУЗ.

   

Доц.Здравко П.Илиев

    Навярно всеки, който е учил в това вече 120- годишно училище, може дълго да разказва за прекараните в него първи ученически години. Макар че не бих могъл да посоча някакво изключително преживяване, достойно за отделен разказ, смятам, че дори обикновените случки имат стойност, затова, че са свързани с хора, за които съм запазил най-светли спомени – учители и съученици. Животът ни пръсна по всички краища на страната, много от учителите ми вече не са живи, дори от съучениците ми някои си отидоха от този свят. Ще се опитам да предам спомените си така, както са се запазили в мен, необективни, но с един мил ореол за онези далечни години – 1944- 1951, които съм прекарал в училище „Кирил и Методий”.

   Роден съм на 4 април 1937 година. Казвам това, за да съобщя, че съм тръгнал на училище в бурните дни около 9.9.1944год.  Един от най-ранните ми спомени за училищния двор и сградата на училището са свързани с това, че в месеците преди 9.9.1944 г. то беше превърнато в полицейски участък.

  В първо отделение учех в голямата южна стая от западната страна от към сегашната нова сграда. В нея личаха следите от полицейското пребиваване, стените бяха изкъртени, на много места много от чиновете бяха счупени. Но бих казал, че самите учебни занятия започнаха за нас нормално. Ходехме на училище преди обяд и учехме най-много по четири часа. Нямаше подходящи тетрадки и пишехме на тетрадки от 80 -100 листа  с широки редове или дори на бели листи, които сами си разграфявахме. Сигурно за това не можах изобщо да се науча да пиша красиво…

      През седемте години, прекарани в това училище, едни от най-хубавите дни бяха тези, в които миехме училището. Обикновено това се правеше два пъти през учебната година. Особено приятно беше пролетното миене, вероятно заради хубавите слънчеви дни. Учителите ни съобщаваха от предния ден да дойдем без учебници и да носим метли, кофи и парцали. Сутринта започваше с изнасянето на чиновете в двора. Сигурно си представяте каква бъркотия наставаше по коридора и стълбището, когато учениците от всеки клас помъкваха инвентара на класната си стая и го струпваха отделно от другите стаи на широкия двор. А в двора, пред самата сграда, имаше цветна градина и тя трябваше също да се пази,  защото обикновено на най-горното стъпало на стълбището стоеше Стефан Иванович Главчев с пръчка в ръка и най-зорко следеше нито едно цвете да не пострада, особено розите. От западната порта на училищния двор до Мутафската чешма, където сега се разполагат новото училище, фурната и цял жилищен квартал, тогава беше само обширна мера и по средата и дълга пътека, по която се носеше вода за училището. Трудно им беше на училищните прислужници по няколко пъти на ден да носят вода на кобилица за училището. Та по тази пътека като мравки в две посоки тръгвахме и ние с кофите да носим вода за измиването на училището. Обикновено водоносците бяха момчета, а момичетата миеха подовете. И тогава имаше хитреци, които като тръгнат за вода,  забравят да се върнат. За това по цялото протежение на пътеката, дълга около километър, един двама учители се разхождаха и осъществяваха контрола върху производството т.е. примерно заместваха компютрите в съвременния модерен век. Главчев често биваше между тях и ако някой кръшкаше веднага се чуваше неговият глас: „Вижу, вижу, беги скорее!” Някъде късно след обяд, след общи усилия на ученици, прислужници и учители, цялото училище замирисваше на свежо пране, а подовете блестяха от чистота. Една нощ чиновете оставаха да нощуват в двора, защото дъските трябваше да изсъхнат и да се намажат с подово масло. После всичката „покъщнина” се избърсваше най-внимателно, подреждаше се отново в стаите и часовете започваха отново.

       Прекрасни бяха също пролетните разходки. Понякога те се наричаха „уроци” и се провеждаха от отделните класове, друг път цялото училище, заедно с всички учители излизаше сред природата. Най-често сме ходили в гората, където сега е заводът за пътни знаци. Там имаше стари дъбови дървета, а по - нататък продължаваха поляни и училищната гора. Пред 24 май по тези места  беряхме цветя за окичване на училището за патронния празник. Истината е, че главно момичетата правеха букетите и венците, а ние лудувахме  кой колкото може, макар че при завръщането от разходката учителите проверяваха „наужким” кои колко и какви цветя е  набрал. Но когато ръцете на момичетата са пълни с цветя, колко му е всяко момче да се сдобие с по едно букетче за отчет!

        Разходките се използваха и за търсене на млади шипкови храсти, които ние изкопавахме и после засаждахме в училищния двор. Главен организатор на тази дейност беше пак Главчев. Неговата любов към цветята, особено към розите и то най-различни видове бели, червени, розови, жълти, та дори до кадифяночервено, беше известна на всички ни. Впрочем по същия начин изглеждаше и дворът на баба Ана, където той по това време живееше на квартира. Засадените шипкови храсти на следващата година се отблагодаряваха пак под негово ръководство и се превръщаха в прекрасни рози. От него се научих и до днес мога да облагародявам „на пъпка” не само рози, но и плодни дръвчета. Входът на училищния двор тогава не беше откъм шосето, а от източната страна, където сега се намира РПК. От тази вратичка до училището имаше прекрасна входна алея с грижливо подържани липи и много рози. Една откъсната роза или счупено клонче се отчиташе за извънредно произшествие и виновникът се наказваше обикновено с няколко пръчки през ръцете и множество поучения, че „ако всеки счупи и скъса, какво тогава ще стане” и т.н. Трябва обаче веднага да признае, че наистина такива повреди бяха извънредно произшествие, защото ние създавахме всичко със собствените си ръце и ни беше мило всяко стръкче. И за това истинските наказания бяха много редки, макар че заканите за тях валяха всеки ден като дъжд и по разни поводи. Най-страшната от всички заплахи беше, че ще те затворят в тъмното мазе под училището.Под западната част на сградата имаше трапезария, а под останалата се простираше ниско и тъмно мазе, задръстено  от изпочупените чинове, а най-източната част беше недостъпна. Само пълчища от плъхове тупуркаха в него. Та с това мазе ни плашеха. Не си спомням някои наистина да е бил затварян в него, но може би точно това възбуждане страха ни, защото не знаехме какво има там. Във всеки случай споменаването му винаги имаше възпитателен ефект.

       В първите години след девети септември недоимъкът се чувстваше във всичко. Нямаше дрехи, храна, учебници и т.н. Бащите ни бяха задължени да докарват ежегодно определено количество дърва за огрев, които се трупаха на огромна камара, близо до тогавашния западен вход на двора. Идваха понякога и да ги секат,за да влязат в печката. А печките бяха поредното емоционално преживяване. Сутрин ги запалваха прислужниците, а през деня ние се грижехме по дежурство за тях. В студените зимни дни само около печката беше сравнително топло и ние обикновено се трупахме около нея и се блъскаме докато паднат кюнците. Цялата стая потъваше в сажди и дим. Отваряха се прозорците и поне един час отиваше в “отстраняване на повредата”, както бихме казали сега.

      Трапезарията също действаше благодарение на продуктите, донесени от нашите родители - боб, картофи, леща, някое пиле, липов цвят и друго май нямаше. Храната, от сегашната гледка точна, беше под всякаква критика, но тогава беше истинска радост за нас. Първо, нейната миризма, докато я готвеха, достигаше във всички стаи и възбуждаше и без това добрия ни апетит; второ, строяването ни в редици по класове си беше нов вид развлечение и място за всякакви шеги; трето, в общия куп, прави до дългите маси излапвахме рядката бобена чорба с най-голямо удоволствие, и четвърто, тук за първи път вкусихме „мляко на прах”. Макар, че в никакъв случай не беше по-вкусно от домашното, както и сега не е, ние просто се биехме за него, вероятно само защото не бяхме виждали кондензирано мляко. От време на време имаше и кокосово мляко.

    Наша грижа беше и украсяването на класните стаи и в това отношение благородното съревнование между класните ръководители и между самите ученици просто не знаеше граници. Носехме саксии от домовете си и ги слагахме по прозорците, по стените на специални поставки, по пода зад чиновете, над черните дъски – изобщо навсякъде, където можеха да се сложат. Поливахме ги също сами, като дежурството се предаваше по азбучния ред в класния дневник. Рисуваната стенна украса беше изключително сложна. Всичко се работеше върху рисувателни листове с водни бои – табла, стенвестници, лозунги дори истински картини. Лозунгите се рисуваха, а не се пишеха с клечка или бояджийска четка. Буквите им се разчертаваха предварително и после се оцветяваха с водни бои при спазване на редица правила по художествено изкуство – преливащи се цветове, разноцветни сенки, перспективно възприемане и т.н. плакатните пера са по-късно изобретени, тогава ги нямаше, нямаше и специални плакатни бои. С голяма сложност и съмнителна художествена стойност бяха и книжните пердета за прозорците, които също се правеха с ножица и водни бои и често съперничеха на народните шевици.

    На всяко училище сърцето е учителския колектив и в нашето беше така. Аз преживях сложния преход от „господин учителю” до „другарю учител” в продължение на няколко години, защото хората след Девети септември не се научиха изведнъж да се обръщат към учителите по новому. И така ние в училището вече викахме „другарката Христова”,  „другарката Георгиева”,  но нашите родители ги наричаха още „госпожата Стефка” и „госпожата Тодорка”.

    От първо до четвърто отделение са ми били учители Божил Георгиев и Кирил Митев. И за двамата съм запазил много хубави спомени. Божил беше в средна възраст, двете му дъщери Маргарита и Снежа, бяха наши връстници и ние бяхме чести гости в неговия дом. Неговото семейство и това на Димитър Христов бяха в близки съседски отношения със семейството на моите братовчедки Стефка и Вергиния Йорданова и затова аз бях често в обща компания с децата им. Учители бяха и Кирил Митев и съпругата му Йорданка Кръстева. Той беше тогава съвсем млад човек. Макар че беше много активен и енергичен в обществените дела на селото, към нас учениците се отнасяше изключително благо и с голямо търпение, за разлика от Йорданка, която преподаваше в прогимназията и беше доста по-остра, вероятно от тежките преживявания на нелегалната борба, загубата на брат си (партизанина Антон Кръстев), опожаряването на дома им и т.н. Като днес помня как Кирил Митев се разхождаше между чиновете, надничаше в тетрадките ни и търпеливо поправяше грешките, а често ни държеше и ръката, за да изпишем по-красиво всяка буква. Когато идваше от канцеларията, размахваше широко дневника и с него чукваше леко по главата дежурния, който стоеше на вратата и командваше „Клас,стани”!. Така часът винаги започваше весело. Хубави бяга и часовете при Божил, особено когато пеехме любимата му песен:

Зора се сипва, съмва се,

Любен из порти излиза,

на гурбет Любен отива,

в далечна пуста чужбина.

Кога из пъти вървеше

С тънка си свирка свиреше.

Свирка му свири, говори

Говори жално нарежда:

            Той искаше тази песен да се пее тихо и бавно и наистина излизаше добре.

      Смятам, че беше 1947 година, когато започна електрификацията в селото и мъжете тръгнаха в гората да набират дърветата за стълбове. Кирил Митев ни заведе тогава в гората при местността Преслав към Средни рид да помагаме и „да запомним прекарването на електричеството”. Какво ли сме можели да помагаме, но например стояхме пред воловете да не тръгнат, докато мъжете товареха на разтегнатите коли дългите прави дървета или пък с малки секирчета кастрехме клонките, или просто събирахме на купчинки треските, за да е чиста гората. Толкова бяхме ентусиазирани в това дело, че активно помагахме  и при изкопаването на дупките за стълбовете. Почти без помощ аз изкопах дупката пред старата ни къща: бил съм тогава десетинагодишен. Отлично помня и тържеството по случай включването на тока. То също се състоя в училището. Салонът  беше претъпкан с народ: когато крушките светнаха всички викаха „Ура!”, а един от инженерите произнесе кратка реч, като разказа за трудностите при прекарването на електропровода. От това слово съм запазил две неща: първо, че са загинали двама техници, докато се построи линията от Кесарево до Антоново, и второ, че „електричеството е добър слуга, но лош господар”. Това, второто е във връзка с внимателната работа с електрическия ток, който служи добре, но и убива. И за съжаление години по-късно негова жертва стана един от по-големите ми съученици /Панайот П.Миланов/.

       В прогимназията вече имахме повече учители, но най-ярките ми спомени са свързани с Димитър Христов, Стефан Главчев, Стефка Христова. Димитър Христов беше едър човек, с много благороден характер. Преподаваше ми граматика, литература и история. Никога не помня да се е скарал с някого от учениците и въпреки това часовете му минаваха в пълна тишина. Имаше навик да ходи между чиновете и с потупване по гърба изкарваше ученика за изпитване пред черната дъска. Сърдеше се само когато тетрадките имаха много грешки или бяха недостатъчно чисти. Разказваше много увлекателно и винаги го слушахме с интерес. Неговата съпруга преподаваше естествена история и пеене, водеше учителския хор и беше нашият училищен “лекар”, т.е. даваше аспирин, давилови капки и други  невинни лекарства за детските ни блести. Тя беше в сърцето и на „вечеринките”, които се устройваха по празници също в училището. В тях участваха главно  възрастни, като подготвяха с ентусиазъм различни театрални пиеси, в това число и от българската класика, но понякога участвахме и ние с песни , декламации, кратки сценки и т.н. Тя дирижираше неизменно хора при многобройните „ура”.

       Несъмнено най-колоритната личност между учителите , в най-добрия  смисъл на думата, беше Ст. Главчев. Той беше висок, с гола глава и силен руски акцент в речта. Беше много строг с учениците. Преподаваше различни предмети - руски език, алгебра, геометрия, немски, рисуване и пеене. Много ни беше страх от него, защото понякога дори побийваше с една тънка пръчица - ”кака Радка”. Тя стоеше в канцеларията и виновният ученик отиваше да я донесе, за да бъде наказан. Случваше се понякога „кака Радка” да се е забутала някъде, но това не беше никаква пречка, защото ученикът получаваше от Главчев едно джобно ножче и отиваше да си отреже нова пръчка от издънките около сливите в двора. Главчев беше човек с широка култура и всеобщо уважение сред хората. Беше възпитавал много поколения ученици преди нас и продължи дълго след нашия випуск да преподава. До самата му смърт поддържахме връзка. Вече живеех в София със семейството си, а той дълго боледуваше и съм носил по негова молба алое в саксии, да си приготви лекарство за сърце от него. Гробът му е в самото начало  на гробищата в Антоново, до вратата, но е напълно занемарен. Струва ми се, че това е една липса на признателност към този самотен, починал далеч от родния си  край човек, който  е учил стотици хора от различни поколения в нашия край.

    Много и красиви спомени пазя също и за дружинната си ръководителка, която просто наричахме Марийка Септемврийска. С нея в нашето училище дойдоха първите следвоенни, мирни съветски песни, посветени на пионерската дружба, спорта и т.н.

      С училището са свързани и много други спомени от по-късно време. В него и в неговия двор продължихме да се събираме на първите „младежки забави”, тук се срещахме с първите си юношески любими. Затова ми е свиден всеки спомен от него, за моите съученици, повечето от които отдавна не се знаят къде са, с какво се занимават, живи ли са, или не.

За съжаление от ученическите години между първи и седми клас нямам никакви снимки, нито лични, нито групови.

      Най-добрата дума, която мога да кажа за училището е, че много от възпитаниците му заеха достойно място в съвременния живот като добри специалисти в различни области и продължават честно да се трудят. Здравите вече повече от столетни традиции в него са сигурна гаранция и за бъдещите ученици, които ще му донесат нова и още по-голяма слава.

Спомени

          

Григор Савов - възпитаник, учител и директор на у-ще „Кирил и Методий” (1954-1963)

       Училището в гр.Антоново ще остане като втори дом за мен до края на живота ми. В него аз получих като дете и юноша първите познания за живота и околната среда от много добри по призвание учители като: Стефан Главчев, Стефка и Димитър Христови, Атанаса Иванова и др. Те ни научиха  не само на писмо и четмо, но практически да се реализираме в живота. Научиха ни на обществен труд и уважение на трудовите хора на своите близки и самите тях.

       Макар и със седемдесет процента загубена работоспособност следствие тежкото ми нараняване в отряда, аз бях щастлив, че можах да получа теоретична и практична подготовка след 9 септември 1944 година в курсове, школи и институти, за да отдам последните си сили за благоденствието на потомците на Тузлука. Започнах като ръководител на банкова агенция, като председател на община, като агроном на ТКЗС и директор на МТС, като председател на ТКЗС и задочник в института за учители в гр. Шумен. Цялата ми трудова и житейска практика ми позволи да застана  начело на педагогическия колектив на училище „Кирил и Методий” и през годините 1954-63 година да бъда уважаван от родителите, учители и най-вече от учениците като добър техен наставник и ръководител. Тук аз с житейски опит имах възможности да приложа и осъществя много нови методи за трудовото и политическо възпитание на възпитаниците от училище”Кирил и Методий”. Създадохме колектив без пушачи, без второгодници, с добри навици да се трудят за благото на своята родина и своя роден край. Всичко това постигах с личен пример и този на колегите и учениците. Получените приходи от бригади и пионерски лагери, от опитен участък и живи кътове от събрани билки и хранени буби, от вторични суровини имахме възможност да обзавеждаме кабинети, безплатни закуски на децата и много подобрения на материалната база в училището. Така първи в окръга си построихме физкултурен салон, външна къпалня за летния сезон, първи снабдихме училището с фанфарна музика. От своят кратък педагогически стаж в училището аз още веднъж се убедих, че това е институт, където работата може да бъде образцова при здрав и сплотен колектив, обичащ своята професия и децата. Тук всичко зависи от колектива, затова моето пожелание във връзка юбилея е училището да има такъв колектив.

Благодаря ТИ, УЧИЛИЩЕ МОЕ!

Цветанка Янева – учител, зам-директор на училището (1958 - 1988)

      Навярно до края на живота си ще се изправям пред училище „Кирил и Методий” - Антоново със страхопочитание и дълбоко уважение. И ако се осмелявам да пиша за училището, то е само, за да изразя своята благодарност за всичко, което ми даде то. Tова училище наистина ми даде много. Даде ми всичко, което имам, което съм. Във вълнението си трудно намирам думи да изразя признателността си към училището, в което работих тридесет години, и признателността си към хората, свързани с него. Те ми помогнаха да обогатя своите знания, дадоха ми незабравими уроци как трябва да се работи с децата и техните родители, как трябва да се боря и със себе си, да се уча от другите, за да имам правото да уча, за да мога да уча.

     Тук дойдох през 1958 година благодарение на една от образователните реформи. Тя ми даде възможност, естествено не само на мен, а и на други учители от съставните селца, да влезем в училище, на което се възхищавахме и от което тайно се страхувахме.

      Много неща респектираха и задължаваха. Особено бе вътрешното усещане, че през училището са минали такива умни, чисти, душевно красиви хора – цветът на Тузлука, както често съм слушала да казват, респектираше и будеше размисъл и кладата в дъното на училищния двор, която знаех от дете и не на последно място – традициите на училището, което привличаше като магнит всичко младо и умно.

       Не можех да забравя дори за миг, че тук са работили авторитетни и утвърдени учители като Алекси Николов, Стефка и Димитър Христови, Йорданка Кръстева. В първите ми плахи стъпки обаче най-често ме подкрепяше със спомена и делата си учителят, който пръв ми даде съвет как трябва да се обясни един урок, как трябва да се посрещат критиките от колегите. Колко години са минали оттогава, но неговата внушителна, с благородна осанка фигура, неговата усмивка, погледът му са още пред очите ми, това бе Стефан Главчев. Думите му - топли, ласкави и в същото време  убедителни и строги: „Не така, гълъбице!”, звучаха задълго в ушите ми, макар че него вече го нямаше. Розите, засадени и отгледани под негово ръководство растяха, липите извисяваха снага, учениците му, вече самите те учители, респектираха.

       Спомних си как на всяка методична сбирка в Антоново или в други села с голяма вълнение чаках да чуя какво ще каже именно той  - пунктовият учител. Беше обаятелен навярно не само с духовността си, а преди всичко с това, че намираше начин да посъветва младия, неопитен, и неуверен в силите си учител на саме. Щадеше нашето достойнство, навярно защото ни обичаше. И сега дори се чудя, как той разбираше кои от младите хора около него ще свържат завинаги живота си с училището. В това беше безпогрешен. Трудно ми е да преценя дали през тези 30 години работа в училище аз  съм била толкова упорита в стремежа си да се равнявам с по-опитните, с по-знаещите от мен, или колективът е бил така сплотен и увлечен в работата си, че е помагал на всеки свой член да се развива и утвърждава. Тогава нямаше време да разсъждаваме за това, кой какво заслужава, има, кой какво дава. Всеки даваше каквото и колкото имаше. Бях щастлива да работя с хора богати на талант, на знания, на опит. И училището растеше. Пристроявахме учебни стаи, направихме ученически стол, обзаведохме общежитие - мизерни, страшно мизерни за днешното време, но тогава изключително нужни. Само като си помисля, колко голяма беше столовата, каква беше храната, сърцето ми се свива. Но учениците не хленчеха, а учеха. И работеха, много работеха. Физкултурният салон, сега вече малък и стар, тогава беше нещо голямо за нашите условия, бе дело на учители, родители и ученици.

       Като че ли не усетихме кога на трънливата поляна на запад от него, където сутрин изкарваха добитъка на селото, израства новата сграда на училището, общежитието, пристройката за ЕСПУ. Не усетихме, защото нямахме време да се огледаме. Имаше работа. И сега, преди празника, спокойно мога да призная - бледнеят трудностите, бетонът, който бъркахме, тухлите и камъните, които пренасяхме. Дори и тези злополучни 40 кутии бубено семе, които развъдихме, та със спечелените пари да обзавеждаме кабинет, за който сме имали спорове, сръдни, дори обиди. Бледнее всичко това пред щастливите мигове на радост от труда, на удовлетворение и на признание. Пиша за това време и се редят пред очите ми не споровете и огорченията, които не липсваха, а кабинетите по биология, история, география, лаборатория по „фото дело”. Не се забравят уроците на Мария Овчарова, на Анка Божкова и на Величка Петрова, пролетните  концерти в чест на патрона на училището. Не бих могла да отмина и младите специалисти, които идваха при нас с много знания, но без опит, някои с тъга по близките и удобствата на големия град. Приласкани от колектива, те щедро даваха своите знания и черпеха нашия опит. Учехме се взаимно. И днес, когато изказвам своята благодарност към училището столетник, обръщам се към вас, скъпи колежки и колеги, работили в него, от многото ваши спомени да извикате в съзнанието си само един – най-силния и най-скъпия  за вас. Аз ще споделя моя спомен само с няколко думи - препълненият читалищен салон е развълнуван от богатата програма в чест на патронния празник. На сцената е хорът на учителките  и когато те запяват , всички стават прави, запяват с тях, аплодирайки ги възторжено. Така родители,  общественици и ученици изразиха своята благодарност и уважение към нашия труд. За учителя това е най- голямото признание. На мен това ми е достатъчно. Уверена съм, че и за вас е така.

         

                Добрата дума за училището 

Мария Богданова, директор на училището от 1968 до 1976 год.

       Аз се гордея, че съм възпитаничка на училището - юбиляр. Съвсем ясно изпъкват детските ми спомени, когато за пръв път постъпих да се уча в него през учебната 1940/41 година в І прогимназиален клас. И въпреки, че пътувах пеш на ден по 16 километра, не усещах умора при желанието ми да се уча. Голямо впечатление ми направиха учителите - директорът Димитър Христов  с голямо увлечение ни разкриваше героичните борби на нашия народ чрез историята, Стефан Главчев с преподаването на математика, със строгостта му по геометрично чертане и с дежурството си по коридора. А за химията - нямаше нужда да я зубрим, всичко ни се преподаваше нагледно и с опити и затова  в Омуртаг бяхме най- добрите. Стефка Христова - чрез биологията, пеенето и ръчен труд ни подготвяше за живота на село. Но от всички най-много обичах  Тодорка Георгиева. Обичах я не само защото ми беше класен ръководител, но защото към всички беше много добра, говореше тихо, а как достъпно ни обясняваше учебния материал по български език и литература, може би от нея обикнах литературата и станах учителка също по български език и литература. Едва ли успях с тези няколко изречения да покажа многостранните успехи на моите учители, които бяха изявени педагози и техният педагогически опит ми е служил за пример.

       За втори път се срещнах с училището през учебната 1963/1964 година, вече на работа като учителка, защото училището в родното ми село Долна Златица беше закрито. Директор тук беше Григор Савов. Дълбоко бях впечатлена от богатата и разнообразна трудова дейност, която успяваше да организира, освен пряката си педагогическа работа.

       През учебната 1968/69 година с 20-годишен педагогически стаж бях назначена за директорка на училището. Никак не бяха добри условията за работа в старото училище. Класните стаи бяха недостатъчни, а началният курс се учеше във вече съборената сграда на фабрика „Тасийка” заедно с общежитието, в което нощуваха над 120 ученици. Не беше извършен основен ремонт и таваните постоянно падаха и ние учителите се безпокояхме за учениците, да не стане с тях някое нещастие. На следващата година дирекцията направихме класна стая, защото в северната пристроена стая не бе възможно да се учи, постоянно течеше. Вместих бюрото си в един ъгъл на и без друго  тясната учителска стая,  едва се разминавахме през междучасието. Но малката материална база не ни попречи да провеждаме добра учебно - възпитателна работа. Учителите - почти всички бяхме местни и редовни, милеехме за училището и работехме всеотдайно. Организационният ни инспектор Борис Миланов много ни помагаше, като казваше: „Едно хубаво българско училище”!              Нагледните материали в повечето случай се изработваха от учителите, а на учебно-техническите средства се поставяше началото. До този момент разполагахме с един магнетофон „Тесла”. С него най-напред се заеха да си служат колегите Васил Динов и Никола Милков. Най-рано в училището пристигаше Динов, учител по математика и физика. Та двамата колеги решили да направят таен запис на разговор между колежките. И какво се оказва – за кокошките… Защо кокошките на математичката Величка Петрова снасят и в най-големите студове? Следва обяснението... Изведнъж ни пуснаха записа. Всички колежки бяхме силно изненадани и смутени, но това трая само миг, след което падна голям смях. Но от този случай дълго време, влизайки в учителската стая, внимателно се оглеждахме дали магнетофонът е на определеното му място. Та такова беше началото на учебно-техническите средства.

       В извънкласната ни дейност старото училище не един път е било домакин на крупни мероприятия от републикански мащаб: Републикански пионерски сбор /1968 г./, Републиканско състезание с трактор „Болгар”, на което бяха наградени с купи нашите ученици: първо място – Савчо Василев, второ място – Васил Алексиев и трето място – Димитър Йорданов. В окръжните състезания по баскетбол редовно заемахме първите места с ръководител Никола Милков. Ето защо на наша територия през 1973 г. се проведе зоналното състезание по баскетбол от Северна България. Това беше голяма чест на училището, а гордостта на отбора Бойчо Божилов беше в своята стихия. Училищният хор с ръководител Йорданка Телевска винаги се класираше и в Омуртаг, и в Търговище. А с фанфарната музика манифестирахме през главната улица на големите училищни празници. Най-голям дял за богата и разнообразна дейност имаше Юсеин Алиев, който беше дружинен ръководител. Особено популярна стана дейността на „Зелените патрули” не само в училище, но и сред населението. Друга голяма чест за старото училище бе посещението от  министъра на народната просвета – Ненчо Станев. Не знаехме за посещението и въпреки, че влиза във всички класове по време на учебен час, той изказа своето задоволство от нашата работа. Работехме наистина с възрожденски идеализъм, въодушевявани от мисълта, че на следващата година ще бъдем в новото училище. Изпитали на гърба си трудностите, всички без изключение с желание помагахме за по-скорошното изграждане на новото училище. В свободното време, вместо да играят, големите ученици успяваха да осигурят тухли на майсторите за следващия ден. В разговор с наша ученичка Иванка Добрева, сега служителка в Община Антоново, останах трогната от думите й: „Въпреки, че завършвахме VIII клас и нямаше да учим в новото училище, с каква радост и желание сме помагали за построяването му. И не било напразно! После в това училище учиха моите двама синове.”

       И ето дойде реда на „Бубарската история”, която се разви през пролетта на 1970 година. Сега след  четиридесет години горчива насмешка предизвиква инициативата ми на директор за модерно обзавеждане на новото училище чрез отглеждане на буби, но тогава и други училища го предприемаха. Целта беше благородна и съблазнителна и надви над благоразумието. Количеството буби, което първо се помещаваше в няколко класни стаи в последствие се разпростря и във физкултурния салон. Заедно с нарастването на черничевите листа, които трябваше да се берат ежедневно, нарастваше и раздразнението на колегите от „Бубарската история” на директорката. Една голяма част от бубите измряха, а с тях и илюзията за бързо модернизиране на училището. От това добро намерение с неуспешен край беше първото „едно наум” на колегите по повод на моето директорство.

       Но дойде щастливата учебна 1970/71 година. Новото училище е построено. То изцяло бе почистено от учителите и помощния персонал. Изхвърлени бяха завинаги дървените чинове и черни дъски. Всички класни стаи бяха обзаведени с нови чинове и маси, а черните дъски гипсови, изработени в стените.

       За пръв път училището имаше назначен щатен заместник директор Станчо Кръстев. Той имаше задачата за подреждане на класните стаи и се справи отлично. Нямаше почивка за целия колeктив. Наближаваше датата 16 ноември 1970 година, на която дата тържествено бе открито новото училище. Видни гости бяха: Тотка Спиридонова – зам.-министър на народната просвета, Татяна Стойкова – главен специалист към МНП по български език и литература, Симеон Донев – началник отдел „Народна просвета” – Търговище и почти всички окръжни ръководители. Пронизващият студен вятър не попречи на цялото население на Антоново да присъства на откриването, беше истински празник.

       В новото училище закипя интензивен, с голямо напрежение труд за успешното осъществяване на новата образователна реформа. И в кръга на шегата, заместник-директорът ми подхвърли: „Ей, вярвай ми, че за 14 години като директор в село Панайот Хитово не съм писал толкова, колкото тук за една година!”. Вярвах му. Но за кратко време всеки учител трябваше да направи много за своята квалификация. Не бяха малко учителите, които по задочен път продължиха своето образование: Иванка Стоянова, Михаил Стефанов, Ангел Митев и други.

       А как се подобряваше материалната база? Оборудването на кабинетите ставаше в определения срок на план-програмата. Започнахме с хуманитарните предмети /1971 г./, а през следващата година по природо-математическите дисциплини. През този период се  набавиха много учебно-технически средства: грамофони, диаапрати, аспектомати, епидиаскопи, шрайбпроектори, киномашина и други. Асфалтира се училищния двор и се изгради лека спортна база. Бе създадена музейна сбирка „Героичното минало на Тузлука” в кабинета по история от Анка Божкова. От образцовата работа на Мария Овчарова всеки се възхищаваше, вечно в кабинета си, заобиколена от любящите я ученици. Тя успяваше да озелени цялото училище. А в опитното поле провеждаше наистина опитна работа. Особени амбиции в работата си проявяваха и началните учителки, като че гореше едно скрито съревнование помежду им, но на всички, най-безкористно, с усмивка на лице, помагаше Венка Захариева. Случвало се е да поемам в средния курс учениците на Катя Димитрова, които имаха много добра подготовка. За тези години на преустройство за добра и много добра учебно- възпитателна работа бяха наградени голям брой учители: - с ІІІ клас квалификация, с медали, с ордени, с грамоти и похвални отзиви, отличник на МНП и други. През 1975/76 години за заместник-директор бе назначен Васил Василев, млад, енергичен, с висше образование. По негова инициатива за пръв път в нашето училище се организира тържествена родитело -учителска среща, родителите бяха над 200. В непринудена атмосфера на веселие и близост се постига много по-бърза договореност между нас. Отзивчивостта на родителите към нуждите на училището беше голяма и искрена.

       Така 19 години в радости и грижи от моята педагогическа работа премина в антоновското училище. И все с желанието да правя всичко така, че да давам най-много на учениците, родени в моя край, да имат добър старт в живота, да продължат своето образувание в средните училища със самочуствие.

       А наградата - може би топлата усмивка на бившите ученици, поздравът, споменът, който бързат да ми разкажат при среща.

БЛАГОДАРНОСТ ОТ СЪРЦЕ

Катя Димитрова – начален учител, пенсионер

      Първата ми среша с училище „Кирил и Методий” – Антоново, стана през септемри на учебната 1949/1950 година. Завъшила IV отделение на началния курс, аз ненавършила 11 години трябваше сутрин рано и на обяд да изминавам по 8 километра в едната посока от и до родното ми село Долна Златица, за да уча в първи прогимназиален клас – сегашния V клас. Никога баща ми или майка ми, и не само моите, а на всички ученици от село не са идвали с нас. За нас, по-малките, се грижеха ходилите вече по една и две години в Антоново. Помня смътно имената на някои от съучениците си. Това ежедневно ходене продължи около два месеца, защото през това време бе завъшена сградата на новото училище в родното ми село и открита прогимназия. Върнахме се да учим там до VII  клас.

След завършването на педагогическото училище в Шумен бях назначена през 1956 година за начална учителка в село Добротица. По-късно си купихме къща тук в Антоново и от учебната 1966/67 година дойдох на работа тук.

       Вече работих като колежка с бивши мои учителки от началото ми и основно училище – Мария Богданова и Анка Божкова – учили ме в Долна Златица. Интересни бяха дните ми на възпитателка през 1964/65 учебна година, макар и начална учителка, се занимавах с ученици от средния курс. Водех занималнята на V клас. Давахме дежурствата нощем в общежитието, което се помещаваше в голямата сграда на съборената вече фабрика „Тасийка”.

       Няма да забравя два случая – единият по времето на мое нощно дежурство, а другия на друга колежка. Тогава тук в Антоново имаше интернирани от София – за разни провинения – пияници, неработещи или по други причини. Имаше и един Ненчо – самотник, с отклонение в психическото си състояние. Една нощ към 12 часа ме събужда едно момиче и ми казва: „Другарко, в стаята на Пенка Йорданова – тя беше отговорничка – има мъж, легнал при едно момиче. ”Какво изпитах тогава, не мога да го опиша. Отиваме в стаята с пръчката и го виждам по долни дрехи, изправен зад вратата. На въпроса какво прави тук, той отговори, че му било студено и влязъл да се постопли. Нищо лошо не се беше опитвал да прави, но преживяното беше ужасно. Вторият случай беше при друга колежка. В съседството с общежитието беше оборът за разплодници на общината. Имаше много страшен бик. И един ден той се отвързал, излязъл от обора и идва на вратата на общежитието. Тя беше обикновена двойна дъсчена врата . Започва да блъска с рогата по вратата. Момчетата отвътре натискали вратата, но чувствали, че няма да я удържат. Заключват я и се изкачват при всички други на втория етаж. Блъсканията продължават яростно, има опасност вратата да се счупи и бикът да влезе по стълбите. От прозорците на етажа викат за помощ. Но никой от събралите се няма смелостта да се доближи до разярения бик, дори и човекът, които си грижи за него - бай Стефан. Най-интересен е бил Христо Бобето. Качва се на една слива, вади пистолет (тогава бившите офицери имаха) и вика :„Бягайте всичките, че го стрелям неговата ….’’ И му тегли една шопска цветиста. Е, разбира се не стрелял, но с много зор успяват да вържат и приберат бика. Почти целия след обяд се разиграват тези събития. Така че наред с трудностите, със сериозните занимания по някога изпадахме и в комични ситуации.

       От разстоянието на годините, според сегашните ни виждания – славно беше. Някъде по това време, около 1967 година започна  строежът на новото училище. Никога няма да забравя как всички учители и учителки, млади и стари, болни и здрави, бременни колежки, кметове и родители, работехме на сградата. Карахме количките с бетон по плочките на етажите, зареждаме тухли за майсторите и то растеше всеки ден. Нямаше бетонобъркачки, нямаше съвременни машини да вдигат материалите на горните етажи. Обикновена макара – долу зареждат количката, горе я качват и караме. Гордост изпитвахме в деня, когато го откривахме. То беше не само за нас, а за целия район. Може сега на някого да изглежда смешно или ненужно, но в работата ни, особено при нас, началните учителки, съществуваше скрито съревнование и стремеж да направим повече мероприятия с класовете си, да украсим по добре стаята си, да си изготвим по красиви нагледни средства. Понякога дори стигахме дори до сръдни, не си говорихме дни. Не искам да бъда криво разбрана! Не сме го правили, за да се самоизтъкваме, да печелим авторитет. Просто работехме много с децата и не бяхме безразлични към идеи и задачи, които трябваше да влагаме и изпълняваме. Всяка отлична изява на училището като цяло – спечелено първо място на окръжно или национално ниво създаваше у нас още по-големи желания за работа и сплотяваше колектива.

     За всичките тия години  срещнах много нови хора , както колеги, така и общественици, някои от които ще останат в съзнанието ми за винаги, защото от тях съм се учила и взела много неща, които са ме обогатявали като учител и човек. Не мога да не съм благодарна на това училище и на тези хора! Не мога да не съм доволна и благодарна и на поколенията ученици, които съм  учила! Всеки от тях е заел своето място в живота, всеки е личност!

С УВАЖЕНИЕ КЪМ УЧИТЕЛЯ!

Андон Владимиров, възпитаник на училището (1941-1948)

       Най-старото училище се намираше над детската градина, от дясната страна. Помня само основите му, само камъните...Даже там спуках главата на Иван Харизанов.

       В първи клас (първо отделение по тогавашно) първият ми учител беше Божил Андонов от Девино, на моя баща братовчед – чичо ми.А ме е бил като бивол в зеле.Тогава нямаше дрехи като сега. На първия учебен ден отидох с опинчета (б.р. цървулки), с кълчищени гащички. Баба Тана Кендрина учеше трето и четвърто отделение  и щом се ядоса – с бастуна. След това ни стана класна учителка от Омуртаг, ама как се казвашее... Ние даже трето отделение не учихме... Тука дойдоха войниците и полицаите. Гриша и Николинка като ги докараха ги сложиха в нашата стая. Сутринта ги видяхме на земята. И трето отделение след декември въобще не учихме, така ни преминаха.

       Четвърто отделение ни преподаваше Сафинка, дъщерята на поп Георги Овчаров – много стабилна, строга. Таман беше завършила. Много приятна жена, много разумна и като че ли тя ни даде много голяма основа тази жена.

       Вече като  станахме първи клас (пети сегашен), класна ни беше Стефка Христова. Димитър Христов беше директор, учители бяха Тодорка Божилова, Главчев. И майче това бяха. Тогава бяхме 110 деца в прогимназията. Ама нали и от селата идваха – от Пиринец, от Златица, от Черни бряг. Всичко идеше тука пеш! Зимно време имаше някои си вземаха квартира, ама сиромашията си пеш ходи, гола вода дойдат сутринно време. То е било големи мъки на тия деца.

       Обаче режим, дисциплина имаше. Едно време да кажеш нещо, да се противиш на учител, о-о-о, що бой сме яли. Всеки учител носеше пръчка – малка, огладена, опърлена, дрянова. Особено Главчев – бой! Аз съм скачал от класната стая през прозореца, за бора се хванах и долу.

       Тука беше сцена едната стая. Бяхме в трети клас и с още трима приятели ще правим сцената. Тогава 1947 година точно беше въведена купонната система. Нямаше захар, а в салона имаше аптечка и бучки захар за давиловите капки, които тогава даваха за болки в стомаха. Всички бяха в клас, а ние правим сцената и решихме, че ще си вземем по едно захарче. Вземахме си, та ни одраха от бой. Алекси Николов беше директор. Тогава Йорданка Кръстева (по-голяма сестра на партизанина Антон Кръстев) ни беше учителка по математика.

       Училището ни е било за образец едно време. Всичките класни стаи бяха цветя, до безумие... Тая алея тука дето са липите беше само рози и цветя. Чистота до безумие! Всяка сутрин децата минаваме нагоре и обираме. Всичко се поливаше наръка, нямаше тука вода.От чешмата горната и тука доле помпата се носеше наръка. Но имаше страшно голяма дисциплина. Тогава учителя да каже на детето: „Доведи баща си!”, прави сметка – и тоя бие, и оня бие! Няма ли да слушаш – бой до безумие! Абе-е ....

       Главчев беше единственият учител, който беше способен да преподава по всеки предмет. Въпреки, че не беше българин, той е руски белогвардеец на времето. Идва тука след революцията.Той е имал две ли, три ли дъщери в Русия....Тука не е женен. Беше всестранно развит учител – ама история, география, физика, математика, руски! Ние руския го научихме от него. Ама спрежения, какво ли не! Отидохме в Омуртаг и им взехме акъла.Имаше голяма разлика навремето между децата от селата и Омуртаг. Много ни подценяваха...

       В месеца по един път се събирахме на еревишката поляна – нашата прогимназия, Ястребино, Добротица, Малоградец са идвали. Тогава играехме народна топка, бягане, нямаше волейбол, такива други спортове. Ама народната топка беше задължителна. Най-големият играч на народна топка беше Гечо от Малоградец, Евгени. Дето го викаха Лудият Евгени, защото беше буйна натура, буйно момче.

       Помня като голям рецитатор Иван Груев. Он имаше дарба некаква си. Като излезнеше, всичко замлъкваше. После той учи в Стражица, прави приветствие на Вълко Червенков в Стражица. Оттам Вълко Червенков го изпрати да завърши инженерство в Полша. Тогава бяха много бурни години и учениците дето бяха по гимназиите – Антон Кръстев, Георги Апостолов, Андон Кръстаниния брат и др. почти всяка седмица или през седмица даваха вечеринки в салона на училището. Друга сцена по онова време нямаше. Помня Пенчо и Крум Григорови на една вечеринка – единия свири на кавал, а другия на хармоничка, ама муха да бръмне, ще се чуе. Имаше уважение...После Стоян Стойнев, също гимназист е един от първите председатели на читалището. Той е бил много умен, много жив човек. Имаше много будни хора.Тука в Поляне кипеше. Прави сметка – от Изворово насам – Кьосевци, Поройно, Балкан, Кесарево бяха тук в понеделничен ден. На тая улица игла да пуснеш, не можеш да я намериш. Младеж! А панаир като дойдеше, то беше ужас!

     Моя дядо Андон и той е бил в Русия през 1917, а прадядо ми е опълченец, дядо Божил, Бели Божил Комитата. Един от първите заселници тука. Той е дошъл в тогавашното Яйля-кьой от с.Божица Босилеградско. Три сребърни медала има и един златен от Шипка.

       Като те накажат, сложат те на царевични зърна коленичил и държиш еднометрово дърво над главата си. Чича Божил така ни наказваше – един час. И като пуснеш дървото и то те шибне в главата. Но имаше голямо уважение. Ти да минеш покрай учител и да не свалиш шапка?! Да минеш покрай кмет, поп и стар човек и да не поздравиш, това беше голямо прегрешение и срам за родителите ти.

       След Димитър Христов директор на училището дойде Алекси Николов. Той и моя баща са набори – 1911 набор. И Алекси не е бил много силен ученик. Главчев викал на Алекси: „Алекси, Алекси, от тебе нищо не става!”. Ама дядо Никола заможен и го изучил. Идва Алекси при нас и казва: „Аз, ученици, бях много силен ученик.” И аз, откъде ми требеше: „Аха, татко нали ми разправя как г-н Главчев е рекъл „Алекси, Алекси, от тебе нищо не става!” И той като ме подбра – аз на стола, катедрата, през джамо и на бора. Една седмица не ходих на училище от страх.

       Ами щом нещо направиш, г-н Главчев казваше: „След часовете поливаш цветята.” Абе рай! Това бяха само рози. Всички се възхищаваха. Никой не смееше да пипне нищо! Той ги присаждаше, той всичко. Голема работа! Все ни правеха забележка учителите за шопския, ама така си пердашехме повечето.

УЧИЛИЩЕ – „ОАЗИС”

Райка Стоянова – учител в Антоново

       Началните класове учих в родното ми село Семерци. Пети клас започнах в основно училище, с.Антоново тогава през 1964 година и тук завърших прогимназия.

       Как изглеждаше училището ли? Това беше старото училище, което от две години вече не съществува. Намираше се до физкултурния салон. Имаше 7-8 стаи, учителска стая и един голям салон. В него правехме тържества и пионерски сборове при студено време.Тогава имаше пионерска организация. Цялата пионерска дружина се строяваше там.

       Класните стаи бяха спретнати, с две или три редици чинове, според броя на учениците. Всеки учител носеше пособията със себе си, когато влизаше в час – пергел, триъгълник, географска или историческа карта, табло, то и друго нямаше тогава.

       А какво си спомням за учителите по онова време? Тогава директор на училището беше Григор Савов, бивш партизанин. Той ни преподаваше и по география. Беше много сериозен и дисциплиниран учител. Говореше тихо и даваше точни и ясни отговори на въпросите ни и ни учеше на география на България и света. От него съм заобичала географията, с него обиколихме много градове и забележителности на България. Често ходехме на екскурзии. Запомнила съм една екскурзия до Пловдив. Спахме в едно пловдивско училище. Тогава такава беше „практиката”. Всяко дете трябваше да си носи одеяло, предоставяха ни физкултурните салони в някое училище и спяхме там на пода...

       Каква беше атмосферата в нашия клас? Бяхме дисциплинирани. Винаги двадесет и пет човека в час. Класна ръководителка ни беше Спасенка Костова. Преподаваше ни по български език и литература. Тя вече не е между живите ... Щом започнехме да изучаваме някое стихотворение, поема, балада, без да ни казва специално, знаехме, че трябва да се научи наизуст. Оттогава и още помня Ботевите: „На прощаване”, „Хайдути”, „Хаджи Димитър”. И сега да ме накарат, мога да ги изрецитирам.

       Имахме опитно поле, в което работехме в часовете по биология. Ами там отглеждахме и цветя, и зеленчуци. И сега са останали от онова време нарциси, лалета от нашето опитно поле до алеята, по която днес минаваме. По биология ни преподаваше другарката Овчарова. Много скромен и всеотдаен учител. Цялото училище беше озеленено. Нейният кабинет беше приказен! Тя пренесе традицията и в новото училище, което беше построено през 1970 година. Когато дойдеха от Търговище на посещение, казваха, че училището е „оазис” в окръга.

       Имаше щуротии и при нас. Помня един случай в седми клас. Беше началото на зимата и печките бяха запалени. Тогава се отоплявахме с дърва и въглища. Кюнците зачервени по завоите от топлината!...Наш съученик - Йордан от Горна Златица, беше ходил да помага на един старец, ринал му сняг. На тавана му намерил капсул, дето се използват в каменните кариери за взривяване. Йордан решил да ни уплаши. Бяхме в междучасие преди часа по физика и всички си преговарят. Той застанал до печката и пуска по малко барут върху плочата. Барутът се пръска като бенгалски огън и ние се смеем. В един момент в стаята гръмна така, че всички инстинктивно залегнахме върху чиновете. Чу се много голям гърмеж. В това време учителите чули от учителската стая и хукнали към нас. Йордан изхвърчал навън към чешмата, защото взривът му откъснал връхчетата на два пръста и шурнала кръв. Лозка, която седеше на най-близкия чин до печката, тя пък се хвала за крака, тича и вика:”Гръмна! Гръмна-а!..”

       Учителят ни по физика Динов ни каза, че този капсул имал 75 конски сили и ако Йордан го бил пуснал вътре в печката, щяло е да има жертви. Така че и по наше време имаше луди глави, но доста по-малко...

       Запомнила съм, че тогава правехме много фестивали. Пеехме, знаехме много песни, имахме училищен хор. Ръководеше го др.Телевска. На един концерт в читалището се представяше всеки клас и аз и моята приятелка Нела изпяхме една турска песен „Хайде Айше да те женим”. Бяхме и с шалвари, сценично облекло.

       По това време се построи на доброволни начала и физкултурния салон. Играехме баскетбол.

       А през 1979 година се завърнах в моето училище като учителка по физическо възпитание. Застанах на мястото на моя учител Милков, с желанието да накарам учениците си да обикнат спорта, да ги запаля за него, както той запали мен.

С ОБИЧ КЪМ РОДНИЯ КРАЙ

Ангел Митев - учител в Антоново

Признавам, че сега, когато трябва да споделя мислите и чувствата си в навечерието на 120 годишния юбилей на нашето училище, изпитвам малко неувереност. Не защото нямам минало, изпълнено със спомени – онази частица от душевността на човека, събрала моменти, които пораждат мечти, надежди и разочарования, неудовлетвореност и творчество, щастие и радост.

Трудно ми е да говоря за себе си, но истината е, че не си спомням да съм „виждал” в юношеството бъдещето си свързано с учителската професия. Но както казват, когато си младеж – всичко около теб е магия. Съдбата така отреди, че попаднах в родния край на моите родители, както си мислех тогава, за кратко...но...Но останах тук през всичките тези години от 1972 година до сега.

Израстнах в столицата и когато се върнах тук аз бях очарован от невероятната красота на антоновската природа , които ме изпълваше с  чувство за поривност,  с чувство за свобода. Често пътувахме с моите близки до околните села, което оставяше незалечими следи в паметта ми.

Би било несправедливо, ако забравя да спомена за хората, които ме обградиха с внимание тогава и сега си мисля, че съм дълбоко благодарен на тях - колегите в училище, родители и ученици, близките ми, които  повлияха в решението да остана в Антоново и да поема по пътя на учителството – от въвеждането ми в класната стая за четвъртите класове на ОУ„Св.Св.Кирил и Методий” в Антоново като възпитател, от първата ми среща с децата ... до сега.

Няма съмнение, че не всичко през тези години вървеше „по мед и масло” – учителската професия е трудна, изчерпваща понякога до край силите на човек. Дори, когато си вкъщи ти не преставаш да мислиш за него – за училището и децата, за родителите, поверили в ръцете ти образованието на своите деца. И трябва да бъдеш неимоверно „мобилен” – да съчетаваш в своята практика търпение и сдържаност, внимание и отзивчивост... и строгост...На учениците не допадат строгите и взискателни учители… Но когато и в „най- критичните” моменти търсиш доброто, откриваш красивото и цениш истинските стойности в живота, дори и да си строг...твоите ученици рано или късно ще разберат, че си искал да им помогнеш...

И когато в Антоново си свил семейно огнище,  и отгледал децата си, когато в антоновското училище пред очите ти малките дечица се превръщат ученици, в младежи и девойки...Когато застават редом до теб като учители, дейци на образованието или ръководители, като честни и справедливи хора -  ти не можеш да не бъдеш изпълнен с чувство  на удовлетвореност.

И не можеш да не почувстваш топлината, че се намираш сред тях – своите ученици и колеги от СОУ„Св.Св.Кирил и Методий” в Антоново.

И не само заради това.  Израстна ново поколение от млади педагози  и техните уроците – житейски и образователни, качествата, които изграждат в подрастващите, въпреки особеностите времето, ще бъдат помнени заради постиженията на възпитаниците им. А СОУ„Св.Св.Кирил и Методий” има своите реални постижения в образованието на младите хора от този край.

Ако това е критерий - след първия випуск на средното училище в Антоново и особено през последните години във висшите учебни заведения на страната са приети повече студенти, отколкото от създаването му до  тогава.   През последните години са реализирани  редица проекти за подобряване на кабинетната база, в сферата на етноинтеграцията, за енергийната ефективност и благоустрояване на училищната среда.Учениците му често заемат челни места в областните състезания, конкурси и инициативи, а възпитаниците му намират достойна реализация в обществото.

           Казват, че културата на един народ или на една  общност се съдържа и в паметта, и в спомените. В деня на своята 120 - годишнина можем да кажем, че СОУ”Св.Св.Кирил и Методий” има минало, богато на спомени, има настояще, което е истинско предизвикателство,...защото има повелята да съзидава поколенията и  в  дните на бъдещето.

                                          

Призванието да си учител

Нели Николова - учител по история и директор в периода 2006 - 2010

Ако мислиш година напред, посей семе;

Ако мислиш десет години напред, засади дърво;

Ако мислиш век напред, образовай народа си!

                                                                                                                Китайска мъдрост

       120 години...празнична суетня, вълнение ...Замислям се...и аз съм част от всичкото това. Изравям пожълтелия кашон с училищни тетрадки- детски спомени...  и се връщам в позабравеното детство- изпада измачкано листче с анкета на тема „Какъв искам да стана, когато порасна?” Отговорът – учителка!!!” Спомням си...че на кого друг иска да прилича едно дете в трети клас, освен на любимата учителка, а моята беше Стоилка Петрова.. Години след това любимата ми директорка Стоянка Колева също ми каза, че съм родена за учителка...още години и Нели Николова се озовава във ВТУ"Св.Св.Кирил и Методий"...и познайте какво, учи за... учителка. Хората са прави като казват, че човек трябва да внимава, какво си пожелава (това беше шега)....

       Все още обаче не бях сигурна, че това е моето призвание.

Много професии изискват талант, но за мен лично има само две, които са призвание – лекар и учител.

       През 2000 година господин Марков (директор на училището) ме покани да преподавам история в родното училище. Съгласих се, но не очаквах какво ще ми се стовари на главата...

      Заветният първи работен ден дойде и аз бях щастлива  .... докато не влязох в часове на 9,10,11 и 12 клас,  сладури, но кой от кой по-щур. Първите ми мисли бяха:”О, Боже! Какво ще ги правя? Та те всички са по-високи от мен, не мога да крещя и не съм строга...”. Реших да не се отказвам. Та от тук започвам да разсъждавам за призванието.

Криво - ляво, с малко стряскащо поведение от моя страна, успях да ги обуздая. В един момент осъзнах, че те имат свои проблеми и целият им живот не е само училището. Бавно, но сигурно усещах как децата започнаха да ми се доверяват. Това ме правеше много щастлива. Така и учебният материал вървеше по-лесно. Опитвах се в час да бъда строга, а в междучасието си говорехме за всичко, което ги вълнува.

       Всяко дете беше различно – мечтаеше, играеше и ми носеше различен вид емоции. След месец адаптация разбрах, че аз всъщност обичам тези деца!  Исках да им дам всичко, което знам и може би това бе причината да ги натоварвам малко повече. Виждах радостта в очите им, когато някой от учениците  направи „своето малко откритие” – когато сам стигне до него.

След още месец престанах да обръщам внимание на психическото натоварване и това, че се прибирах смазана, все едно бях копала на полето. ТЕ -  щураците ме правеха щастлива, дори с незнанието си. Вместо да им се карам, за разни умопомрачителни заключения, аз просто давах примери и ги карах да се смеят. Така те осъзнаваха погрешната посока, без да се засягат от това, че съм показала тяхното незнание. Показвах, че им ВЯРВАМ! ...И те ми ПОВЯРВАХА.

     И неусетно дойде време да се разделя с Випуск 2003, 2004 и така и  дойде ред и на 2011, на който ще пожелая: „Усмихнете се! Има още много пътища, които тръгват все от вас... С птиците на пролет ще поемете, към нови хоризонти и безчет ще бъдат пак в очите ви искрите, с които ще се будите в зори! На кръстопът се раждат и мечтите...

Мечтайте! По своя път вървете! Сигурна съм, ще издържите и можете да постигнете своята победа!!! Вървете! Не спирайте! Пред вас щастлив сега извива се оня път, наречен, път на вяра и надежда, жива!  Светът прави път на този, който знае къде отива!”

      Разгръщам  тефтера си с техните пожелания, който си направих  нашега по модела на техните абитуриентски споменици:

       „На учителката, която остави трайна следа в нас, която докосна същността на душите ни и ни служи като достоен пример за учител и човек с ясно поставена цел в живота - призванието да дарява всичко от себе си, за да остави нещо ценно на бъдещите поколения. Тя ни накара да опознаем много истински неща, да се вглеждаме в същността на човешката душа, да виждаме и зачитаме и малките неща... „

       „Дали отдавна беше, или времето така се стече, когато във онези септемврийски дни, дойде и слънцето ни подари. Огряваше ти всичко живо, в душите ни го правеше красиво, защото любовта със теб дойде, любовта преливаща от твоето сърце...”

       „Научи ни на много – да търсим винаги доброто и в най-лошите моменти, да откриваме красивото в най-грозното, да ценим нещата с истинска стойност като любовта, приятелството, родината. Ти изцяло изпълваш представата ни за идеалния учител – знаеща, строга до известна степен, взискателна, но и в същото време умееща да бъде мила, внимателна и предразполагаща учениците си да се стремят все повече и повече към знанието. Защото един човек без знания е като слепец...”

       „ Нежна и добра, взискателна и вечно усмихната. Нейната ръка милва всяко дете, от сърцето й струи любов и всеотдайност. Достоен учител, директор, човек... Вдъхвахте ни сила и увереност, окуражавахте ни и ни подкрепяхте, когато се препъвахме, когато ни беше трудно... Учихте ни да се борим и да побеждаваме! Благодарим ви, че ни подавахте ръка, когато бяхме тъжни и се смеехте с нас, когато бяхме весели. Благодарим Ви за безбройните пъти, в които сте прощавали грешките ни и сте ни посочвали верния път... За вашата доброта, човечност, топлота, с които ни дарихте, за нравствеността, която изградихте у нас - БЛАГОДАРИМ !”

       „Ще отлетят годините изминали, животът ще ги заличи и само спомени останали ще ни напомнят ТИЯ ДНИ. За тия дни изпълнени с романтика, със детски порив и безброй мечти, за ученическите дни и месеци в живота най-хубави... За добротата, мъдростта и вярата в силата на младостта – БЛАГОДАРИМ”

       В труден за мен момент бившите ми ученици ми написаха  във фейсбук:

       „ Обичахме, часовете си по история, така както обичаме и вас!

 „Крилата си пазете, без тях е пусто, тесен е света”.. .. Преди около два месеца вие ни казахте това, а сега ние ви призовава ме да го сторите!”

       Разбрах, че връзката между УЧИТЕЛЯ  и УЧЕНИКА е много силна и това е причината да виждаме всеки път когато си тръгват от училище толкова много усмивки и насълзени очи.

Осъзнах, че един учител, ако не обича децата си нито ще го слушат, нито той ще усети радостта от свършената работа. Самите деца усещат настроението на преподавателя си, те знаят кога ги обича, кога ги гледа с високомерие,  кога се подиграва с тях и кога си върши работата през пръсти. Та, може би не дадох конкретен отговор на въпроса: „Що е призвание?”. Но съм убедена, че в значението на думата „призвание” се съдържат много елементи, които може да усети само човек, който седи на катедрата или държи скалпела, знаейки че дава нещо без да търси отплата. Призванието е нещо, което е много съкровено и лично.

       И като говорим за призванието „ учител” си мисля, че често чувстваме като наши истински учители хора извън тази професия. Много ми се иска да спомена за един такъв човек, който е скъп за сърцата на много поколения антоновски ученици – хореографът Николай Николов, който скоро си отиде от този свят. Той беше създател на Детско-юношеския танцов състав „Пламъче” към НЧ”Христо Ботев”, но в състава участваха учениците от нашето училище. И аз бях една от тях. Николов ни спечели за българския фолклор и ни подари много щастливи мигове – на сцената и по време на многобройните тренировъчни лагери из страната. Нестандартна и колоритна личност, той беше далеч от образа на класическия педагог, но остави дълбока и трайна следа в живота на всеки от нас. Научи ни да живеем пълноценно, да се борим и да побеждаваме. Той ни обичаше - ние него също! Заразяваше със своята любов по танца, по българското, харизмата му ни покоряваше и резултатите се помнят от всички жители на Антоново.

      Иска ми се да се надявам, че в нашето 120- годишно училище винаги ще работят учители с призвание.

НЕ МОЖЕМ ДА СПРЕМ ВРЕМЕТО,

А НАПРОТИВ – ДА СЕ НАДЯВАМЕ ПАК НА НЕГО

Донка Димитрова, начален учител

      За първи път прекрачих прага на СОУ „Св.Св.Кирил и Методий”  през учебната 1980-1981г. И така до ден днешен животът ми е свързан с това училище.

      И за мен ученическите години са оставили незабравими спомени като за всеки човек. Всеки помни първата си учителка, която ни посреща на прага и вече със сигурност знам, че дава всичко от себе си, за да ни направи добри хора. За мен това е Цонка Божилова – жената, която ми каза,че се чувства горда от факта, че аз съм поела по нейния път. Много от учителите ми сега са мои колеги, на които и днес мога да разчитам за професионален съвет, за което от сърце им благодаря днес!

      Нашият випуск  бяхме малко ученици. От втори до осми клас – една паралелка. Като при всички деца, имало е и „конфликти”, но повече бяха съревнованията. Ще се получи писмо от руска „незнакомая подруга” и за да го получиш, трябва да си отличник, за да участваш в кръжока по физика – също и така извънкласните форми , в които участвахме ни стимулираха да се учим. В края на учебната  година, получавайки списък с книги за лятото, които задължително четяхме, получавахме и пионерско поръчение да помагаме на възрастни хора, да предадем определено количество хартия и т.н. Въпреки че нямахме компютри, и игрите и уроците ни бяха интересни.

      Спомням си как се строяха пристройката и общежитието на училището. На мястото на общежитието имаше къщи и ние ходехме да си играем в дворовете им.

      Спомням си по-големите каки и батковци, които учеха в старото училище, с табли и чаши се учеха да ходят изправени, без да чупят чаши, за да станат добри сервитъори.  Тогава имаше УПК по обществено хранене.

     Нямахме сладкарница, от която да си купиш закуска и затова след първия час всяко дете слагаше торбичката си със закуска на високото облицовано парно и си хапваше това, което загрижените майки са приготвили вкъщи.

     Ходехме на много екскурзии. Всяка моя ваканция е била свързана и с незабравимите лагери в с. Иванча и на морето с ДЮТС „Пламъче”, но това е друга тема.

      В девети клас ходихме на розобер в Розовата долина – задължителните тогава средношколски бригади. Задължителни, но ни оставиха страхотни незабравими спомени! Ставахме в четири часа сутринта, за да берем розите, а следобед беряхме череши. Бяхме настанени в бараки със стаи с по двадесет легла.Сутрин г-жа Стела Йорданова ни събуждаше с един огромен стар часовник - будилник. Момчетата хитруваха и ни крадяха чувалите с набраните рози. Следваше преследване из розовите градини!

      Споровете с учители бяха рядкост  - учениците уважаваха повече преподавателите си тогава – учителската професия беше по-престижна в очите на обществото и особено на родителите. Днес всички промени в обществото накараха младото поколение да се чувства твърде свободно и без много ценности – за съжаление в момента образованието не е ценност за много млади хора.

      Но какво да се прави – не можем да спрем времето, а напротив - да се надяваме пак на него.След период на упадък идва  възход, закон на диалектиката! 

ХЕЙ, УЧИЛИЩЕ, ЗДРАВЕЙ!

Нашите деди решили-

бяла  сграда  построили,

вложили те  много плам,

тя приличала на  храм.

Ноемврийски слънчев ден,

дълго чакан и мечтан,

радостни деца, родители,

развълнувани учители.

Много  песни и цветя

и усмихнати  лица.

школският звънец зове

всички във училище.

Тъй година след година

повече от век отмина.

Хей, училище, здравей!

Днес е твоят юбилей!

Християна Руменова  – VІІ клас

ЗАКЛИНАНИЕ

Навън е пролет.

И всичко

в нежно розово цъфти.

Душата ми е тъжна,

но мисля си,

Че слънцето

ще грейне утре пак.

Нали!

Смей се!

Не плачи!

Не гледай мен!

Това е

пролетният дъжд.

Ръми.

Душата ми скърби.

Аз знам защо.

Но питаш ли се ти?

Не знам!

Но те заклинам:

„Смей се,

когато си тъжен.

Смей се, не плачи.”

След пролетния облак,

слънцето струи

лъчи в душата ми.

Прощавам ти.

Щастлив бъди

и ти.

Благодарност

                               
                                                     На госпожа Нина Митева

Аз искам да Ви помня

все така –

загрижена и мила

към своите деца.

Аз искам да Ви помня

все така –

безкрайно всеотдайна

към своите деца.

Аз искам да Ви помня

все така –

учителка – любима

на своите деца.

Аз искам да Ви помня

все така –

помнете ни с добро

тъй както ние – Вас!

              От Вашите деца.

Севинч Фикретова

 ІХ клас

На  будителите!

България през вековете

Била красиво, нежно цвете,

Но тъпчели я чужди, свои...

А нужни и били герои...

Закрилници, които да ни водят към доброто,

като покажат ни четмото и писмото.

Наричали ги хората-“учители”,

Прочули се със името “будители”.

На тях и днес признателни сме им.

Почитаме ги! От сърце благодарим!

И делото им светло да пребъде!

Така за вечни времена да бъде!

Георги Георгиев Риджаков - VІІІ клас

Морето

Морето -  синеок хлапак

със чайки и пясък играе,

след корабите бели тича,

за свойте пакости нехае.

С  метлички - вълнички замита брега,

а после се смее и бяга,

опръсква ни с пяна, а миг след това

като кученце послушно ляга.

Но дойде ли буря голяма,

морето се мръщи, бушува,

ядно с юмруци блъска скалите,

за ясното слънце тъгува.

Самуил Рачев - VІІІ клас

Ю Б И Л Е Й

УЧИЛИЩЕ ЛЮБИМО,

ВЕЧЕ ТОЛКОВА МНОГО ЛЕТА

НА ДЕЦАТА ДАВАШ ЗНАНИЯ,

ТУК ИГРАЕМ, ПЕЕМ И ЧЕТЕМ,

УМНИ, ВЕСЕЛИ РАСТЕМ.

ПАК ЗВЪНЕЦЪТ ШКОЛСКИ ПЕЙ.

ДНЕС Е ТВОЯТ ЮБИЛЕЙ!

НИЕ С ГОРДОСТ ЗАЯВЯВАМЕ:

- ЗНАЕМ, МОЖЕМ И УСПЯВАМЕ!

                                                           Денис Бехчетов - VІІ клас

КУБА

Една страна във океана,

живееш ти от слънцето огряна…

И Остров си на свободата.

Таз свобода на всички  нас мечтата!

И твойто име в четри букви сбрано

Със кръв в борбата име е обляно.

От Че Гевара до Фидел начело,

Към бъдещето Куба, гледаш смело…

България и Куба – две държави.

Народите им със запретнати ръкави,

градили са, градят и продължават…

Идеите си решително да отстояват!

Георги Георгиев Риджаков

       В Националния ученически конкурс „Куба – далечна и близка” организиран от Асоциацията за приятелство „България – Куба”, ИК на Синдикатът на българските учители, Националният дворец на децата, Съюзът на българските писатели и Съюзът на българските журналисти с любезното съдействие на Министерството на образованието, младежта и науката и Посолството на Република Куба в Република България, стихотворението спечели специалната награда на конкурса в раздела „Поезия”.

ЩЕ НАРИСУВАМ СЛЪНЦЕ

Ще нарисувам слънце!

Чуйте ме всички!

Ще нарисувам слънце,

не война а мир!

Огнени клади

И деца убити,

къщи изгорени,

села опожарени

не искам да рисувам.

Оглеждам се и виждам:

Земята е богата,

Небето е синьо,

Щастието е разперило

Криле над нас.

Растеме весели,

усмихнати, спокойни.

Не искам да рисувам

Война със черен мотив!

Ще нарисувам слънце-

Жълто и топло,

със сияещо лице!

Ще нарисувам слънце!

Не война,а мир!

     През 2010 г. ученикът Стефан Здравков Стефанов от VІ клас с ръководител Николинка Панчева спечели първо място във втора възрастова група – раздел:”Поезия” със стихотворението “ЩЕ НАРИСУВАМ СЛЪНЦЕ” в Националния ученически конкурс „Куба – далечна и близка”

Приказен край

 Зад прозореца ми – чудеса:

 шуми близката гора,

 колко птичи гласове

 чувам в тия ранни часове.

 От  елхичка  на брезичка

 скача малка катеричка,

 със опашчица ветрило

 тя прилича на хвърчило.

Този наш прекрасен край

е същински земен рай,

с вълшебства, сражения,

странни приключения.

Той на книжка ми прилича,

затова ме тъй привлича.

Роден дом го аз наричам,

много, много го обичам.

                                          Анастасия Осман – VII клас

Писмото на учениците от пети "а" до сайта "Не сте сами" -"Изразявайки съпричастност към страданието на либийския народ за заболелите от неизлечима болест либийски деца, подкрепяме българските медицински сестри и палестинския лекар, които осем години не могат да посрещнат Осми март като свободни хора, да приемат поздрави или да поздравят близките си с празника.

                     СОУ “Св.Св. Кирил и Методий”, гр.Антоново, Търговищка област,

                                                                                            ПЕТИ “А” клас."

Невероятно тъжно е,

 когато

              ОСЕМ

                          не означава Осми март.

Когато в този ден

                                не поздравяваш

най – скъпата за теб жена.

И с топли думи – радост

                                           ти не и даряваш

за нежната и доброта.

Невероятно трудно е,

когато трябва да приемеш,

че има хора,

                      които

на доброто

                   не отвръщат със добро.

Когато

            ОСЕМ

                        се превръща във тегоба,

в съдба злочеста,

                              в участ зла.

Невероятно страшно е,

когато

сутрин се събуждаш с мисълта,

че някъде далече

                              години ОСЕМ

хора зли

               са оковали зад решетки

нашите сестри -

                          невинни,

                                          осъдени за чуждата вина.

За свобода и справедливост ние сме със Вас!

Не сте сами във вашата беда!

                                                         Стихотворението е представено от Зейнеб Мехмедова -
член    на клуба "Литература и театър" в СОУ - Антоново
на литературните четения в гр.Търговище.

Старото  училище

есе

       Всеки ден минавам край него. Мазилката му е олющена, покривът пропаднал… Прозорците без  стъкла приличат на тъжни очи, а вратата зее отворена в очакване на някого. Клони на стари дървета са обгърнали отдавнашната сграда като, че да я утешат в самотата и…

        Допирам ухо до стената, полагам и чувам тих шепот:

       “Много свят е преминал от тука, много народ е  излязъл. Помня кога ми туриха темела през 1929 година. Добри майстори бяха тузлучани. С една проста тесла и бичкия ме направиха. Гледам на юг, към Балкана. Белосаха ме, туриха синка във варта. После на около насадиха дървета. Потънах в зеленина до уши – орехи, попски круши, кюстендилски сливи, черници, и най – много липи.

       Но най – хубавото бяха децата идваха тук от няколко села. Зиме сутрин отръскваха снега от цървулките и вълнените чорапи и със зачервени бузи бързаха към бумтящите печки в четирите класни стаи.Зиме януари рисува по стъклата най-различни картини – животни и птици, цветя, купа сено. Децата обичаха да ги разглеждат и топят с топлия си дъх.

       Коридорът, от които се влизаше във всички стаи беше голям, дълъг и широк, викаха му „салон”. Та в него правеха всички тържества, вечеринки в селото. Сцената беше голяма и хубави изписани декори и червени завеси от учителя по рисуване. Ех, що народ идваше на тези вечеринки цяло Поляне!

       Децата най – обичаха пък пролетното миене, сигурно зарад пролетното слънце. Учителите ни съобщаваха от предния ден да дойдем без учебници и да носим метли, кофи и парцали. Сутринта изнасяха чиновете на двора. После като мравки тръгваха по пътеката към западната порта на училищния двор към Мутафската чешма да носят вода. Момчетата бяха водоносци, а момичетата миеха. Късно следобед всичко свършваше, замирисваше на свежо и чисто.

       Децата носеха саксии от домовете си и ги слагаха по прозорците, стените на специални поставки, по пода зад чиновете, над черната дъска. Украсяваха стените с рисунки.

       Спомням си имената на ония учители, от старото време – Стефан Главчев, Димитър Христов, Божил Георгиев, Тодорка Георгиева.

       Стените ми все още носят миризма на тебешир и деца, на смях и живот. Много народ е преминал през мене и от мене е тръгнал: ако седна да ги броя… Всеки му по нещо съм дало и всеки по нещо остави от себе си, затуй спокойно чакам края си.”

       Погалвам отново старата стена и отминавам тихо.

                                                                                                                  Павлета Тонева, Випуск 2010

Книгата е прозорец към света, а мониторът…

есе

     „Книгата е прозорец към света” - тази народна мъдрост сме приели като аксиома, която едва ли  е необходимо да се доказва.

     От най-дълбока древност хората са обожествявали словото. Вярвали са в магическата сила на думите, в тяхната съзидателна и рушителна сила. Този божествен дар им е дал уникалната възможност да съхраняват своята родова памет и натрупания житейски опит и да го предават на следващите поколения. Не можем да не отчетем и огромния качествен скок в развитието на човешката цивилизация с откриването на писмеността. За древния човек писменото слово е имало същото магическо значение, както и устното. Писмеността документира човешкото развитие и дава устойчивост и  вечност на Духовността и Познанието. Чрез синтезирания човешки опит и знание, записани в книгите, хората са се съхранявали, съхраняват се и ще се съхраняват като единна общност, предавайки на децата си основните човешки ценности. От само себе си се оформя  извода, че книгата е оня феномен, който храни духовната същност на Човека, възвисява го и го развива. Някога книгата – Biblion е означавала божественото Свето писание. Може би това е Книгата на книгите, защото и днес тя продължава да бъде основния нравствен кодекс на целия християнски свят. В този смисъл можем да наречем книгата и прозорец  навътре към човешката душевност.

      Ние, българите, можем да се гордеем, че в години, когато в света били признати само три езика, на които да се пишат богослужебните книги /гръцки, латински и еврейски/, една новосъздадена азбука – тази на Светите братя Кирил и Методий, е благословена от папата, а това дава право на славянската книга не само да съществува, не само да слави Бога, но и да пребъде във времето. А в един от първите поетически текстове в славянската книжнина Константин Кирил Философ ще възкликне:

„…голи са без книга всички народи;

които коват книгите господни…”

      Дали още оттогава датира благоговейното отношение на българина към книгата?

      Можем да се гордеем, че в години на петвековно потисничество, българската книга  е оцеляла и не е изчезнала, точно в тези тежки времена тя наистина е била за българина „прозорец към света” през който той жадно надничал, за да се сравни с останалия свят и да го опознае. А една малка „книжица” – Паисиевата  „История славяноболгарская” се е превърнала в „прозорец към миналото” на един славен народ, като по този начин го е  съхранила  като единна общност, от която по-късно ще се формира нацията.

      Днес книгата е загубила светостта си, но тя продължава да бъде един от основните носители на информация - знания и духовно богатство.

      Преди време ми попадна един разказ на аржентинския писател Хорхе Луис Борхес – „Вавилонската библиотека”. В него авторът сравнява с библиотека цялата Вселена. Библиотека, в която се съдържа необхватното човешко познание и всеки ще намери в нея своята книга, която ще го направи богоравен. Хората, подобно на тия от древен Вавилон, се лутат в безкрайните лабиринти, втурват се ту нагоре, ту надолу и се опитват да открият най-големите загадки – произхода на Библиотеката и произхода на Времето. Ако се опитаме да отнесем тази метафора към нашето съвремие ще открием колко точно тя пасва на днешния информационен век. Удивително е колко много горното описание съответства на съвременната представа за виртуалното пространство, където времето и пространството престават да съществуват в реалните си измерения и където информацията  съществува в чистата си форма.  Информационните технологии са средството, чрез което тя може да бъде овладяна, систематизирана и подчинена. Удивително е и това, че един българин – Джон Атанасов е поставил началото на този процес. 

      Живеем в епоха, в която информацията ни залива отвсякъде, а мониторът на компютъра в голяма степен замени добрата стара книга. Усещате ли как се променя мозъкът ви?  Ние прекарваме поне 5-6 часа на ден с компютъра, пред екрана на монитора. Той ни затрупва с лавина от информация. Толкова много, колкото поколението преди нас е получавало за година. Помислете колко книги, вестници, списания трябваше да прочетем преди десетина години, за да научим това, което сега намираме само с написването на една ключова дума в мрежата. Учените твърдят, че за 30 години обемът информация, поглъщан от хората, се е утроил. Според изследване на Университета на Калифорния в Сан Диего обработваме към 100 хил. думи на ден. Те са еквивалентни на 34 гигабайта информация, които достигат до мозъка през очите и ушите, и той трябва да ги възприеме.                  

      Според т.н. „Закон на Мор”, на всеки 18 месеца се появяват двойно по-мощни компютри. До 10-15 години ще наблюдаваме края на ерата на силикона и началото на ерата на квантовите компютри.

      Учените прогнозират че най-простият квантов компютър ще работи 1000 пъти по-бързо от съвременните машини и ще може да предава данни директно чрез телепортация. При тях няма да е необходимо да се структурират базите данни. Потенциалната способност на квантовите компютри да изпълняват комплексни алгоритми ще им позволява да намират нужната информация в неорганизиран вид. След 15-тина  години, ще имаме възможността да изчисляваме с 500 трилиона байта в секунда. Това е скоростта на човешката мисъл, което означава че не е далеч денят, когато ще разполагаме с изкуствен интелект.

      Но въпреки всичко, ние ще се нуждаем от информация и ще я намираме чрез компютъра.

      За моето поколение мониторът е втори прозорец към света. Известно е, че една от най-добрите и най-използвани операционни системи се нарича Windows - прозорци. Тук правя аналогия не с възможността да се работи с няколко прозореца, а с прозорец, който дава нови възможности на хората да навлязат в света на необятното човешко знание. Неразривна е връзката между Windows и Internet. Както Windows  чете сърцето на компютъра /хардуера/, така човекът броди и чете в безкрайните предели на света и познанието  чрез Internet и Google. Докато книгата е „отражение на действителността”, то мониторът на компютъра е самият свят. Книгата прави достъпен света, използвайки способностите на човешкото въображение, а мониторът изобразява света и те включва в него.

      Преди няколко дни в един от сайтовете течеше подписка  в  "ГРАЖДАНСКА ПЕТИЦИЯ ЗА ПРОМЯНА НА ЗАКОНА ЗА ЗАЩИТА НА ЖИВОТНИТЕ В БЪЛГАРИЯ". Предните дни бяхме станали свидетели на едно крайно жестоко и нечовешко отношение към едно животно. Едно куче успя да обедини  хиляди хора, благодарение на Internet. Подписах се и аз. Казвам го, не за да се изтъквам, а поради факта, че чрез информационните технологии  аз се почувствах част от едно голямо цяло, че мониторът на компютъра ми даде възможност да изразя своята  съпричастност към проблема за защита на животните. И това не е единичен случай. Информационните технологии позволяват на хората да се включват в добри каузи и да изразяват своята активна гражданска позиция, независимо в коя точка на света се намират.

     Чрез SKYPE аз контактувам с приятели, запознавам се с нови хора, които имат сходни         интереси с моите и научавам нови неща, споделям моите познания с тях, а социалната мрежа Facebook отдавна  е основно  международно средство за комуникация между хората.

      Има една мисъл на поета Маларме, че „Светът съществува, за да се превърне в книга”. Но  светът на моите книги се нарича „Програмиране и Web дизайн с PHP5,  Apache,  MySQL”, „Професионално програмиране с LAMP” и  „HTML – професионални проекти”.

                                                                                                            Ростислав Рачев – Х клас

      
        Есето е класирано в конкурс „1000 стипендии” на фондация „Хуманитас”

Какво ми дава моето училище

есе

     

     Ако зададем на хората около нас въпроса: „Какво ви дава училището?” ще чуем различни отговори, някои от които дори странни. Някой ще каже: „Дава ми знания, подготовка”, друг – „Приятели и емоции”, трети – „Диплома!”. Не бива да ни притесняват различните отговори, защото светът е шарен, многообразен. В това е и красотата му!

     Възприемам училището като пътуване, едно прекрасно пътуване, по време на което аз се подготвям за живота. Изучавам различни науки, получавам знания, но и се уча да живея с другите. Това е не по-маловажно знание. Опознавам различните човешки характери, ставам свидетел на радостите и мъките на другите (а на своите собствени автор) и така израствам. В сблъсъка с трудностите калявам волята си, утешавайки се с мъдростта: „Това, което не ни убива, ни прави по-силни! „Намирам себе си в съизмерване с другите. Тук в по-голямото училище навлизам в условия на конкуренция, осъзнавам ясно, че има и други „актьори” около мен на сцената, които искат да се наложат като лидери със своя ум и талант. На това учените му казват „социализация”- да се научиш да живееш с другите, да мериш сили с тях, да се доказваш, да отстояваш позиции, да работиш в екип.

     Преди около шест месеца, когато пристигнах в гр.Антоново, за да продължа образованието си, ми се наложи да се запозная с много нови хора, попаднах в непозната и чужда обстановка. Беше ми трудно, много трудно. Но сега се радвам, защото се запознах с много нови хора, намерих своето място сред тях в съвместната ни работа. Възприемам всеки човек като „сейф” – трябва така да подходя към него, че бързо да намеря „паролата”, с която ще го „отворя”.  Интересно ми е да опознавам хората и да намирам път към тях. Мисля, че това умение ще ми бъде много полезно в бъдеще.

     Някои хора свързват училището с първата любов. Чували сме много истории за нея, а дали знаем как изглежда всъщност? Дали не е сянката, която виждаме през прозореца, на човек, чакащ ни с надежда и трепет в очите? Или пък е усмивката, която ни кара да даваме най-доброто от себе си?

    Ако се опитаме да погледнем назад в миналото, ще видим, че тогава също е имало отлични и слаби ученици, учители, които са давали всичко от себе си, за да помогнат в израстването на своите ученици.

                                                  

                                                      Невин Неджатинова – ІХ клас

Какво ме прави горда, че съм българка

есе

      

     Спомням си, още когато бях три-четири годишна, знаех Вазовото „Аз съм българче”. Тогава вероятно не съм разбирала смисъла на думите, които изричам. Просто стихотворението е било част от репертоара ми.

     Днес, в началото на ХХІ век обаче, никои не може да ме излъже за външния свят, онзи, който отдавна е забравил българската грижа за ежедневното оцеляване и върви десетилетия пред нас. Огромна информация за този свят ни атакува непрекъснато чрез най-модерни комуникационни средства.

И въпреки всичко не бих напуснала завинаги България в търсене на богатства и успехи. Връзката ми с родината е „обоснована” от онова Вазово стихотворение. Българка съм и съм горда с българската история, култура и природа. Връзката и любовта към родното е заложена генетично в кръвта ми.

      Горда, че съм българка, ме прави и родния ми край - Тузлукът. До скоро мислех, че той е само територия между двете стари български столици. Неотдавна обаче с удивление научих, че той присъства в книгите на двама именити пътешественици.

През 1884г. Константин Иречек описва Тузлука, като „най-пустите покрайнини на цялото княжество, които се ползват с най-лошо име и през които за своя утеха никой не пътува”, сравнявайки „пустия” турски край с плодородното българско Търновско.

      Непредубеденият наблюдател обаче, този, който се отклони от главния път София-Варна, не може да не открие красотата на моя край. Такъв е бил Феликс Каниц през 1872 и 1874г. , който в своята книга „Дунавска България и Балкана”, очарован сравнява Тузлука с най-живописните области на Горна Италия, Каринития, Южна Германия.

      Такъв са го видели и преселниците от западните покрайнини – плодороден, с великолепни дъбови гори, хълмиста, развълнува местност, която им харесвала понеже приличала на района, от където идвали в търсене на по-добър и свободен живот след  Освобождението.

      Тук в Тузлука се намира и моето училище. Тази година се навършват 120 години от създаването му. През тези години в това училище са учили моите баба и дядо, след това родителите ми  и сега аз и моята сестра.

       Самата аз съм потомка на родове, събрали се тук в края на ХІХ век от Македония, Западните покрайнини и Балкана. В мен тече македонска, шопска и балканджийска кръв.

      Възможно ли е да си събрал коренче от трите краища на България и да не си привързан и горд с българското?

      Макар и да съм съвременен човек, не съм безразлична и към българския пейзаж – дърво и бяла вар, мирис на здравец, червено мушкато, силуетът на Стара планина, който наднича през прозореца на стаята ми. Ние сме родени в България и се наричаме българи.

       Други, не само че не можем да бъдем, но и не трябва да искаме да бъдем. Сега е наш ред да проявим, не само гордостта си от българското, но и да направим нещо, което да бъде повод за гордост на тези след нас.

       Ние сме само една брънка в дългата история на нашия народ.

Само с нашите усилия България ще успее да извърви трудни крачки към дълго жадувания просперитет.

Ивона Петрова – Х клас

Слънцето, което скрихме

Почти като Алиса…

есе

На моите приятели

     Светът ни е малък и крехък. Почти огледален, нереален, измислен, фантастичен…Истински.

     Вървя по коридорите и е тихо. Ваканция е и училището е пусто. В такъв момент разбирам клишето:„детски смях и глъчка”. Сега ги няма. Пространството изглежда по-голямо. И като че ли не ми е тук мястото. Тази пуста сграда ли е моето училище? То е, но е някак уморено и чака нас, учениците, да се завърнем. Ще звъннат гласчета, и смях ще оглася, но само ваканцията да свърши, но ние вече си пожелахме ваканцията да не свършва и засега положението е такова.

     Търся усилено. Къде за последно извикахме, че искаме дълга, безкрайна почивка? Къде заключихме желанието за свобода от … Забравих ат какво. Толкова отдавна сме във ваканция. И какво беше това ”учене” ?Търся го. Ще го позная, но само да го видя, да го зърна за миг поне. Напразно. Насреща ми само празни стои, огромни  и пусти. Дори ехо няма. Май и то е напуснало...Виждам календар, а на него само една дата - ВАКАНЦИЯ. Интересна дата…Вървя и попадам в стаята с книгите, които не искахме да виждаме и с чувство на облекчение виждахме как ги държат под ключ. На вратата прашна табела с надпис - …лиотека. Изтривам прашното място и прочитам вярно… струва ми се. И книги. Но някяк тъжни и самотни. Прашни и очакващи. Потънали в размисли дали има млади хора, жадни за знание. Неочаквано разтварям една овехтяла корица и се зачитам: Приказки за безкрайната ваканция, която не искала да свършва и ще отстоява правото си да бъде такава…

     Това е шега. Няма такива заглавия. Затворих я. Разгърнах друга. Заглавието гласеше: Да бъде вечна ваканция - Заклинания и пожелания за изкащите ваканция и… Отново нещо странно.    

     Осъзнах, че всичко е ваканция - датата от календара, времето - безвремие…А къде е знанието?

     Отгръщам нова корица и попадам на снимки - партита, нова година, от морето, от планината, от всяка ваканция има запечатани снимки…

     Без уроци и контролни. Последната дума дори не я разбирам. Защо ли я написах?!

     Чета някаква приказка за непослушни Мечета, които се състезавали на волейбол, но дупетата им тежали и не можели да отразят топката и паднали от Вълчетата.

     Кълвачите били се записали в кръжока на „Червената книга”, но Лисичетата изяли книгата заедно с кълвачите. Няколко Червени шапцици се записали в първи клас, но старата баба Пенка им изчела Читанките и горките Шапцици объркали пътя за училище…Едни сложни „-ЪТ” и „-ЯТ” били членове на комисията, която излязла във Ваканция, защото „НА КОЙ МУ ПУКА…???!”

     Събудих се. Беше време. Проспала съм и този час. Такова е времето. Пролет. Слънце. Пече и ни огрява. Топли измръзналите ни сетива за наука и просвета. Смътно изпитвам срам, че пак не чух урока… Чакам звънеца и си мисля за снощния купон… Кога най-после ще дойде ваканцията? Училището няма да избяга. А това си е чист фразеологизъм. 

Дори е нонсенс.

Почти като в Алиса… А аз просто трябваше да напиша есе…, стига да знаех как!

                                                             

 Фатме Фикретова- ХІ клас

МОИТЕ УЧИЛИЩНИ ПЪТЕШЕСТВИЯ

      Моето училище ми подари много щастливи мигове. Искам да ви разкажа за три вълнуващи преживявания откакто съм тук.

      Първото от тях е лятната академия в Кранево, когато ученици от цялото училище бяхме там и се забавлявахме изключително много. Бях много развълнувана, когато видях композитор на живо за пръв път. Разучихме неговите песни и  пяхме заедно.Няма да забравя юнската привечер, аромата на огромните липи, мириса на море, когато  се качихме на сцената и изпяхме няколко песни, за да поздравим композитора  Андрей Дреников . За мен беше голямо удоволствие да пея пред композитор. А особено много се развълнувах, когато той покани няколко деца на сцената да танцуват на негови песни. Това беше предизвикателство за мен и аз излязох и танцувах. Мисля, че съм се справила добре, защото цялата публика ръкопляскаше много. На другия ден се срещнахме с актьора Милко Никодимов и всички деца имаха възможност да се изявят като актьори. Разбира се имаше и сценки, в които всеки желаещ можеше да участва. Очаквах да е много весело и забавно, така и беше, прекарах няколко незабравими дни с приятели и учители.

      Второто ми незабравимо преживяване беше пътуването ми до Турция. Когато госпожата ми съобщи, че аз съм една от учениците, които са избрани, аз не можех да повярвам, бях много щастлива. С нетърпение чаках деня, в който ще тръгнем на път. Когато този ден дойде, аз бях много развълнувана, предстоеше ми за пръв път да се кача на самолет, ужасно се страхувах, но и исках да летя...Беше едно вълнуващо преживяване да виждам водата и сушата, когато погледна надолу. Това  няма да го забравя никога!  След като пристигнахме в Анталия ни чакаха едни много усмихнати и ведри хора, които с усмивките си ме караха да се усмихвам и аз. Те ни заведоха в своя град Бей Мелек, където ни чакаха нашите връстници, които ни посрещнаха много топло, там беше и кметът на града. Той ни съобщи кой при кого ще гостува  през  седмицата,  когато ще сме там. Моето момиче се казваше Мерве, едно много лъчезарно момиче. Когато отидохме в техния дом, аз се притеснявах, но нейното семейство ме накара да се чувствам, че все едно съм си у дома.

      На сутринта в  уречения час всички ученици и учители се събрахме в кметството на Бей Мелек, и потеглихме в неизвестна посока.Когато пристигнахме и слязохме от автобуса, ръководителите ни съобщиха, че сме в Мейра (Мира). Това беше едно много красиво място, каквото не съм виждала никъде до сега. Имаше скално селище, маслинови дръвчета, олеандри - гледката беше невероятна. В непосредствена близост беше една църква Свети Николай, която беше в изключително добро състояние. Вътре имаше и място, където се хвърлят пари за здраве, също така имаше и грабница на светеца, беше едно много красива място, и затова имаше и много туристи.

      На следващия ден ни заведоха на пристанището в Каш и ни качиха на корабче. До тогава аз никога не се бях качвала на плавателен съд, но за всичко си има пръв път. Плавахме няколко часа. Видях много красиви пейзажи. Най-вълнуващото обаче беше потънал античен град, той беше на дъното, но имаше специални стъкла на дъното на корабчето, през които ние можехме да видим всичко. Виждахме останките на града на дъното, а също така и на сушата, това беше една прекрасна гледка.

      На четвъртия ден отидохме в град, където имаше  амфитеатър. Можех да си представя как хората в миналото са слушали с часове представленията на актьорите от древността, така както бях слушала в часовете по литература.

      Вечерите, когато бяхме всички заедно бяха много хубави, а особено незабравима беше последната вечер, защото ние всички знаехме, че вече  е дошъл краят на тази прекрасна приказка (нашето турско пътешествие) и на всички ни беше много тъжно. Нашата група пяхме песента „Една българска роза”, за да ги поздравим и им изиграхме няколко хора, а нашите домакини ни представиха техни танци. На следващия ден, когато вече трябваше да си ходим ми беше много тъжно, защото там намерих нови приятели, които много  обикнах, и не исках да се разделяме.             Всички много се развълнувахме и плакахме много.

      Последното ми пътешествие беше  участието ми във Фестивала за патриотична песен в град Панагюрище този април. Беше голям успех за нашата вокална група да участваме за втори път във фестивала и ние положихме невероятни усилия, за да се представим добре. Когато пътувахме аз виждах една много красива природа, и се гордеех, че това е моята родина. Когато пристигнахме и влязохме в залата аз видях журито, което се състоеше от много известни български музиканти - композитора Развигор Попов, поппевицата Мими Иванова и председателя на журито композитора и изпълнител в дует „Шик” Красимир Гюлмезов. А когато настъпи момента да излезем на сцената сърцето ми сякаш щеше да изкочи от гърдите!  Пеехме, но аз гледах само към журито, за да видя тяхната реакция... Спечелихме Наградата на българските общини!        

      Училището ми подари едни много прекрасни мигови в моя живот, които никога няма да забравя.

      Благодаря ти мое скъпо училище!

Мийрем Хюсеинова – Х клас

Елисавета Христова, учителка, с.Яйля-кьой , 19 юний 1927 година,

гр.Шумен, 13 септемврий 1879 год.

       Първоначалното си и средно образование получих в родния си град и завърших през 1896г., от която година и до днес посветих в попрището на просветата. Повече от тридесет години във Варненския и Шуменския окръзи просвещавах, доколкото можах поверените ми деца и със спокойна съвест днес се прощавам с професията, но с мъка се разделям с любимите си ученици, защото мене най-много само децата разбираха.Нивга няма да забравя техните мили погледи и искрени усмивки. На тях всичко прощавах. Там в училищната сграда, между малките и невинни деца, жадни за наука, лишени от егоизъм, само там се чувствах напълно спокойна. И днес с болка на душата и през сълзи казвам: „Прощавайте!”

Степан Иванович Главчев, учител

   Роден на 8 септември 1900 година в Украйна, село Инзовка ( основата и планировката на което сложил генерал Иван Никитич Инзов, от което и селото си придобило своето име Инзовка).

      Първоначално образование съм получил в родното си село, като съм постъпил направо във второ отделение.След това съм постъпил в осмикласна гимназия в гр.Евпатория. След като свърших гимназия постъпих в Харковския университет, който се казваше „Император Александър  I “. Там следвах две години. В началото на третата година мен ме заболяха очите и бях принуден да напусна  Университета и да си лекувам очите.Додох си аз и заедно с баща си отиваме  в гр.Евпатория при един специалист, доктор по очни болести.Той се казваше професор Жданов На въпроса на баща ми:”Давам ти колкото искаш, само излекувай сина ми.”, докторът каза:” Нищо не мога да ти кажа, докато не постои той при мене два-три деня, та да мога да узная ще го излекувам или не.Ще ви кажа само, че синът ви ще има нужда от операция на двете очи.” Тогава баща ми ме остави при него, като му каза да прави каквото иска и му остави 10 000 рубли( това ставаше в м.август 1920г) и си замина.Обеща да дойде след една седмица, което не можа да стане.

     И така аз съм в лазарета „Всерусийски земски съюз III “. След оставането ми на четвъртия ден докторът ми направи операцията, която е била необходима. Аз съм в лазарета с превързани очи и нищо не виждам. На петия ден докторът ми съобщава, че ще излиза за Цариград и ме пита ще ида ли с него или не, като ми казва, че ако остана непременно ще ослепея, защото няма кой да ме превързва. Аз му дадох обещание, че ще замина с него.И така ний сме пътници по Черно море. Времето беше бурно. Аз нищо не видях за тези два дни по морето. Понеже очите ми бяха свързани, чувствах се като една котка в торба. Чувах как морските вълни бият в страните на кораба, как някои болни викаха: “Я гледайте какви големи акули!” , а някои дори гърмяха по тях.В Цариград ме настаниха в един французки лазарет, където прекарах още три дни със завързани очи.Така на осмия ден мен ме освободиха от лазарета.По пътя край лазарета ме срещнаха жандарми и ме попитаха за паспорт.Аз казах, че нямам и ме арестуваха.Откараха ме в един голям двор, гдето бяха все такива като мен без паспорти.Привечер нас ни подкараха на друго място и понеже бяхме много, а които ни водеха бяха двама, можах да избягам.После си добих задграничен паспорт и можех да ходя, където искам.”

( б.р Тук разказът в албума прекъсва.Не е ясно как младият Главчев се е озовал в Яйля –кьой – Поляне ( Антоново )в средата на двадесетте години и къде е пребивавал преди това. Според мълвата тук, той е бил белогвардеец.Възможно е и това да е истината.В крайна сметка най-верният портрет на човека се прави по делата му, по спомена, който оставя след себе си.И до днес старите антоновци  помнят Главчев като най-колоритната и авторитетна личност между учителите, човек с широка култура и  с  всеобщо уважение сред родителите.Много строг с учениците , но отличен преподавател по руски език, алгебра, геометрия, немски език ,рисуване.Създава църковен хор от ученички ,който обикаля по празници храмовете в околните села.)

Илия Иванов Дюлгеров

От 15 септемврий 1922 до 27 февруарий 1924 год.

       Илия Иванов Дюлгеров роден на 15 февруарий 1899 година в с.Яйля –кьой, свършил първоначалното си образование в родното си село, след което прогимназиално в Ос. Пазар, средно гимназиално в Е.Джумая и свършил Реалната гимназия в Русе и най-после в гр.Горна Оряховица през учебната 1919/20 година. Постъпал първоначално волнонаемен учител през 1920/21 година в близкото село Албалар ( б.р. Орач), откъдето през годината  започна с няколко още жители на Яйля-кьой да работи за създаването на тая прогимназия, като бях и член на комисията за започване на това трудно дело за дирене на ресурси, събиране помощи и др. Колко съм ходил из близките села с трудната мисия събиране помощи от бедното население на тоя безплоден край... Така че след дълги усилия през есента на 1921 година започна постройката.

     Аз заминах да отбия своя дълг към родината си ( трудова повинност), като предварително работих три месеца тука общинска служба.

     На 18 април 1922 година вторник деня на Възкресение Христово бях вече в казармата в гр.Шумен, където постъпих на трудова служба и заминах на работа за канализация на блатисти места в с.Калугерица, Шуменско. Уволних се на 8 август, същата година. През време на моето отсъствие постройката, работена под ръководството на училищното настоятелство, на което като доставчик бе жител на селото – Ал.Миленков, председател – Ст.Динчев, касиер – Никола Й.Берков.

     За през учебната 1922/23 година на 15 септемврий постъпах аз учител тука, в изкараната вече нова сграда на прогимназията. Заработих с всички усилия, подтикван от чувства на радост и възхищение, че с това се дава нов тласък за повдигане в просветното  и културно отношение на родното село. През това време се смени дотогавашното училищно настоятелство. Новоизбраното такова, което предварително виждало как се пилеят безразборно пари през време на постройката, а също така виждайки как до свършването окончателно сградата останалите материали се разпиляват като безстопанствени. Заинтересовано от това повдигна въпрос като състави акт за това, което констатират, че се е изгубило и това , което бе в наличност. По повод на това се възбуди  углавно преследване спрямо поменатите по-горе, като за тая цел бях и аз свидетел. Недоволни от това и след преврата  на правителството на 9 юни 1923 година, водими лично от своите партизански и лични кръчмарски интереси, нарушителите, които трябваше да  отидат на определено място, останаха тук и заработиха против мен. За моето уволнение даже и лишение от право на учителствуване, като успяха да сторят това. И на 27 февруарий 1924 год. Аз напуснах, въз основа на заповед № 728 от 22 февруари същата година на г – на министъра.Замести ме съпругата на моя  враг.

       Така аз напуснах, като останах на улицата без всякаква подкрепа, прекарвайки скучни дни, а враговете пируваха. Така продължих до 1 ноември 1925 година без никаква работа.

       Жалко за инициатори, строители, сеячи без да вкусят плода .

        Почит на Учителя!    

С.Яйля – кьой, 19 декемврий Никулден 1926 г.

 


СТАРОТО УЧИЛИЩЕ, ПОСТРОЕНО ПРЕЗ 1923 г.

ОТКРИВАНЕ НА НОВОТО УЧИЛИЩЕ

НА  11  НОЕМВРИ  1970 г.

ТЪРЖЕСТВЕНО ОТКРИВАНЕ

НА НОВАТА УЧЕБНА 2010/2011 г.

НА СЦЕНАТА – НАШИТЕ МЛАДИ АКТЬОРИ

КЛУБОВЕТЕ  ПО  ИНТЕРЕСИ

МЛАДИТЕ ХУДОЖНИЦИ

ЕТНОФЕСТ „ОТВОРЕНА ВРАТА”

НА ФОЛКЛОРНИЯ СЪБОР В КОПРИВЩИЦА 2010

БМЧК –   АНТИСПИН  КАМПАНИЯ

И  БЛАГОТВОРИТЕЛЕН  БАЗАР

                                                                  

СЪСТЕЗАНИЕ „МАМА, ТАТКО И АЗ” – АПРИЛ 2011г

НАШИТЕ СПОРТНИ ТРОФЕИ

ИЗПРАЩАНЕ НА АБИТУРИЕНТИ – ВИПУСК 2010

КОЛЕКТИВЪТ  ДНЕС

1. 120 години – просвета, духовност  и       

            съзидание в Антоново  (летопис)………………….1

  

      

      2.   НА УЧИЛИЩЕТО – С ЛЮБОВ (спомени)………………..7

3.   УЧЕНИЧЕСКО ТВОРЧЕСТВО………….…………………40

4.   ОТ  СТАРИТЕ УЧИЛИЩНИ АЛБУМИ…………………..64

5.   ПРИЛОЖЕНИЕ……………………………………………...73

АНГЕЛ  МИТЕВ

КИНА  АТАНАСОВА

инж. ИВАНКА ХРИСТОВА-РИДЖАКОВА

ПЕЧАТ: ЗДРАВКО ПЕТРОВ