Коледа

Ах!тези жени…Нина ме изпрати да изхвърля боклука.

Край кофата – напукан асфалт, свило се на кравай бездомно куче с тъжни очи и треперещо тяло.Още щом ме видя заигра в особен кучешки танц, но аз нямах нищо за него…

Прибрах се с мисълта, че ще се върна, за да му донеса нещо…

Но когато се върнах, него го нямаше…

…

…Често се питам за онази първа вълшебна коледна нощ, която е останала в спомените ми.

А те, за жалост, започнаха да избледняват.Напоследък.

Говорим за Коледа през 1952 година…

Тогава, може би , съм навършил едва четири години…

Сега си представете една вълшебна, дълбока декемврийска вечер.

Не съм сигурен дали не беше през м.Януари на 1953 , но това едва ли има някакво значение…

И така - слънцето едва се е спуснало откъм  „пали лула“ и село Девино се приготвя да потъне в нощния покой.

 Знаете ли, че в  България има само едно населено място с наименование "Девино"…

А там тогава наоколо беше… сняг, белота и искрящ студ по бузите…

Наричат местността „пали лула“, защото  с волски коли откъм селото се излиза по баир. Пътят се извива. От лявата страна в далечината е Кара дере. Зад него височини, и баири, прорязани с дерета, потънали в преспи и нощна тъга.Воловете пръхтят и теглят бавно и тежко…И когато се излезе по пътя към Поляне (Сега Антоново), колата се спира и се пали лула тютюн, за да може воловете да си отпочинат за малко.

Насреща ни по пътя някой е запалил нощен  фенер и ни посреща насред пъртината от сняг.Тя е висока далече над мен и ми се струва, чу вървя между стени.От бледата мъждавина на опушеното стъкло снегът искри.Край него наоколо  са деца и бързат срещу нас , обути в цървулки и завързани за тях с канап ръчно изработени дървени кънки.

…Знаете ли как по нашия край се приготвяше  коноп, как се правят кълчища?...

Някой път ще ви разкажа…

Зачервени бузи, облачета скреж по бузите, радостна глъч….

Пред портата ни посреща ни леля Стоянка:

-Гечо, миле…

Кожата на бузите и е мека и гладка…Докосвам я с моите и потъвам в прегръдките и…

…Тя си отиде без време…Бог да я прости.

А какви гозби правеше – от нищо – нещо и вкусно – пръстите да си оближеш…

Кучето край вратата – делиорманско гонче скимти, върти се и радостно лае.

Сигурно няма кой да му обърне внимание.Бързаме за коледната трапеза…

А каква топла тъмнина ни обгръща…

Газени фенери,свещи, пръстеният под, оджака  с тлеещите въглени от изгарящия бъдник и ниската софра, наобиколена от всички…

Бялата кенарена покривка е обсипана с невероятни неща…

Майка ме привежда над погачата и ми показва колко е хубава…

А тя е голяма и пареща…На хрускавата и коричка лежат сенките на кошарите с овце, дамът с кравите и биволицата, кокошките в курника, житото в хамбара и… и какво ли още не…

Бледите сенчици от погачата  извайват невероятни  представи в тайнствените тъмни ъгли на стаята…

И всичко потъва в мрака на годините…

После всички налягаме на килимите, вълнените възглавници и завивки  по пода и потъваме във въшебството на коледната нощ….

На сутринта до главата си намирам топли вълнени чорапи, ръкавици  и шапка – радостта ми е невероятна…

…

Казвал ли съм ви, че през тази година ходех със старите гумени ботушки, които ме стягаха ужасно и след нова година не съм излизал навън,  защото не можех да ги обуя повече…

Така до пролетта…

Навън – само през стъклото на прозореца…