10 януари 2024 г.

 

Привечер времето чувствително се затопли приблизително от -10 сутринта до -3 градуса към приближаването на нощта. Това ме накара да се любувам на рисунки, от които се чувствам добре, а когато ги споделям, се надявам, те да предизвикват същото вълнение, каквото съм почувствал и аз...Спокоен съм, защото колкото и дълга да е зимата, пролетта със сигурност ще я последва. Колкото и да е студено навън, все ще се намери изображение, което да стопли душата ми....

Утрото не винаги, но понякога проявява способността си да ни изненадва с нещо... 12 януари 2024 г.

 

Днес изненадата за мен се казва Хал Елролд - автор на книгата „Чудотворното утро“, човек, приел според думите му амбициозната мисия да издигне съзнанието на човечеството, като събуди хората до пълния им потенциал, давайки им пример.
Докато мислено „разплитах“ написаното от него - „Като стар, износен багаж, който винаги сме имали, ние пренасяме стреса, страха и тревогите от предния ден в деня, който преживяваме.“, попаднах на един текст от страницата му във Фейсбук.
Как „да отскачаме грациозно от предизвикателствата на живота. Гледайте на препятствията като на шансове за растеж. Устойчивият ум е спокоен ум, който се доверява на способността ни да се справяме с възходите и паденията в живота.“ бе първото, което прочетох...
Това е и възможно по-точния модел от моя съвет, който давах на вучката си Ния –„ гледай на проблемите не с чувство, а с любопитство, както се разглеждат буболечките под лупа в природонаучния музей. Това ще ти помогне да се справяш по-успешно с тях“...И като не искам да задължам вниманието ви повече, завършвам с призива на автора „ Време е да спрете да отлагате създаването на живота, който искате и заслужавате да живеете!“

21 януари 2024 г.

 Много често, когато сутрин се събудим, поглеждайки назад, зареяни в спомените от предишния ден, се радваме, разбира се с благодарност, че имаме един ден в повече, но по – скоро трябва да осъзнаем, че всъщност вече имаме един ден по-малко от оставащите дни на живота ни.

Затова по-хубаво е да спрем часовника на времето за малко, да „отсеем плявата от зърното“, и когaто преценим онова, което в този ден наистина има значение, да го направим.

14 февруари 2024 г.

 „Моряците казват, че дъждът тъгува за облака, докато пада в светлина или мрак към морето. Така и аз тъгувам за нея, докато падам през живота си през времето, през хаоса на нашите времена. Все още я сънувам понякога, но нищо не придава смисъл или значение на сънищата, само аз съм и онова, което искам да смятам за истина. Единствено копнеж.

Помня много добре онази есенна нощ...“
Гай Гавриел Кай – „Отдавна отминала светлина“
Обичам да държа в ръцете си книга, която ме грабва още с първите си редове и ме оставя без дъх до края на историята...Независимо дали е историческо четиво, или психологически трилър за миналото, владеещо мислите ни, или за пътя към любовта или приятелството, за болката, състраданието или безсилието към онова, което не можем да променим.
Въпреки прозичните ежедневни грижи, които ми отнемат доста от времето и силите, за книгите, писането на текстове и осмислянето на израза и фразата време винаги намирам.
В ранното утро днес литературната търсачка ме отвежда към книгата на канадския писател на фентъзи Гай Гавриел Кай – „Отдавна отминала светлина“...
Няма как да не е впечатляващо началото, сякаш писано за сценарии на филм:
„Оставил зад себе си младостта мъж в просторна стая нощем. Има фенери и лампи, факли в скоби, красива маса, високи закрити прозорци, картини в сенките на стените. Не е сам. Въпреки това долавя как умът му се връща към времето, когато наистина е бил млад. Всички го правим. Ухание ни пренася там, глас, име, някой човек ни напомня за друг, когото сме познавали…“ 

Размисли по време на разходка на балкона...😉 25 април 2020г., Антоново

 

Знаете ли кое е най – страшното в живота.
Казват, че битието ни е дар Божий, за да бъдем свободни и щастливи извън десетте му заръки...
Но каква става тя, щом някой се изтъпанчи от някъде пред лицето ти и започне тирадите си с - „Ти не знаеш, но ....“, „Знаеш ли колко съм разтревожен, защото...“, „Не ти казвам, за да те тревожа, а искам да те предпазя, защото...“..., „ За това ти трябва да...“,...“А искаш ли...“, „Нещо важно, което искам да отбележа...“, „ Трябва да свикнем, защото е неизбежно...“...“ Има забрана...“, „Има заповед на...“... и... т.н....
И тогава опакован в мазилка и тапети гледаш как вече идва страшното и благинките на живота взимат, та се изпаряват моментално в небитието.
Последствията са ясни...
Отначало започват да ми изтръпват пръстите, после да ми излиза бучка на гърлото, започва да ми се свива стомаха, усещам да тече студена пот по слепоочията ми, гледам се в огледалото, пръскайки се със студена вода, как избледнява цветът на лицето ми и с осезаемата слабост в коленете усещам приближаването на последния пристъп преди припадъка...
Ето вече загубих вкус и мирис...
...“ Не се притеснявай неврологичните проблеми не са най – верния признак...“...
Бедната ми глава...
А бе, що ли.... и т.н. по известния начин....
Прости ме Господи, изцапах си езика..

А сега накъде?

Съвсем нормално е с хазарта в мисленето по време на криза да възникне и отговорът на този въпрос.

Останало назад във времето с миналото е свършено, настоящето е „живей сега, в този час, в тази минута и направи така, че в неизвестността на бъдещето, то да не може да не ти се усмихне“.*

Много често настоящето и бъдещето в живота на човека се преливат в установени брегове като спокойно течаща река. Но пътувайки към неопределеността на бъдещето се слува човек, изправен пред пропастта на неизвестното, да губи сигурността си и тогава си струва той да спре и да помисли над дилемата, съдържаща двете предположения: „Ако падна?“ и ... „Ако полетя?“

И какво му остава тогава - "Va banque"?

*Цитирания текст съдържа перифраза на твърдение от немски психолог, чието име не мога да ви кажа, защото съм го загубил в паметта си...

 

По долини и чукари

Сняг се сипе от върхари.

Снежни преспи и фъртуни

малките селца притули.

 

Леден дъх покри стъклата

с дивни, приказни цветя.

И за празник с изненади

тръпнат детските сърца.

 

Скоро пръстите на мама

стъкват дъхава погача.

И коматчета горещи

носят радост на децата.

 

Шепне баба в мрачината,

приютила край поли децата:

 „Скоро Бъдни вечер иде!

Свиден празникът ще биде!

 

Вест на Дядо Коледа пратете

скришом в писъмце пишете

вий, молба гореща, мине,

дарът му до нас да стигне…“

…

Когато като малък, особено, когато живеехме в Горна Оряховица, неведнъж по Коледа ходехме на село в Девино. Стринка Стоянка често ме посрещаше на портите с думите: „Гечо, ране, мине…“

Така от спомените за една задушевна дума „мине“   се родиха тези среднощни стихове за онзи благоденствен празник, който  се върти като магическо воденично колело всяка  година и ме кара да се замисля, дали да напиша и аз писмо на дядо Коледа за благодатна Коледна благословия…за съпругата ми, за моите синове и техните семейства, за прекрасните ми внучета, за моите близки…за приятелите ми… за хората, които свързват душите си с Девино, което каквото и да си говорим си е една вълшебна магия…