Гледам картината на Пабло Пикасо и сред среднощния покой не мога да не изразя възхищението си от бликащата нежност и изящната чувстреност на изобразената девойка в платното на художника.

Тази нежна небесно синя и бледорезедава тоналност, тази бледорозова сянка на скулата, , леко присвитите устни, позата на главата, подпряна на ръката и озарена от сламеножълтата светлина на косата  създават едно незабравимо преживяване.

Един поглед към бързия щрих и рязката мазка, вероятно на пастела, ме пренасят към „хвърчащите лирични листчета“ на Гео Милев с превода му на част от поетична творба на Рихард Демел, писана през далечната 1896 година.

„Желая ти щастие с ярки лъчи.

 Донасям ти слънцето в свойте очи.

 Сърцето ти чувствам в гърдите си аз:

 Желае ти то не суетен прехлас.

 То чувства, желае ти: слънчеви дни...“

Няма нужда да казвам, че се възхищавам от шедьдврите на изобразителното изкуство и естетиката на поетичното слово.

Аз не съм изкуствовед  и погледът ми към едно произведение независимо от жанра и вида на изкуството е по – скоро рудиментарен, първичен или суров, но въпреки това при възприемането на една творба при мен се получава някакво странно съзвучие между  изображението и мелодията на поетичното слово независимо от извора им във времето или творческия натюрел на авторите им. Мога да го определя  като едно емоционално вглеждане в реалния или въображаем свят на изобразеното чрез различните пластични или езикови ресурси...