Казват, че битието ни е дар Божий, за да бъдем свободни и щастливи извън десетте му заръки...
Но каква става тя, щом някой се изтъпанчи от някъде пред лицето ти и започне тирадите си с - „Ти не знаеш, но ....“, „Знаеш ли колко съм разтревожен, защото...“, „Не ти казвам, за да те тревожа, а искам да те предпазя, защото...“..., „ За това ти трябва да...“,...“А искаш ли...“, „Нещо важно, което искам да отбележа...“, „ Трябва да свикнем, защото е неизбежно...“...“ Има забрана...“, „Има заповед на...“... и... т.н....
И тогава опакован в мазилка и тапети гледаш как вече идва страшното и благинките на живота взимат, та се изпаряват моментално в небитието.
Последствията са ясни...
Отначало започват да ми изтръпват пръстите, после да ми излиза бучка на гърлото, започва да ми се свива стомаха, усещам да тече студена пот по слепоочията ми, гледам се в огледалото, пръскайки се със студена вода, как избледнява цветът на лицето ми и с осезаемата слабост в коленете усещам приближаването на последния пристъп преди припадъка...
Ето вече загубих вкус и мирис...
...“ Не се притеснявай неврологичните проблеми не са най – верния признак...“...
Бедната ми глава...
А бе, що ли.... и т.н. по известния начин....
Прости ме Господи, изцапах си езика..
Няма коментари:
Публикуване на коментар