Новият ден за мен дойде по среднощ...

Обичам това време, когато в тишината на тъмата под мъждукането на звездите сякаш потъваш в тайнството на един остров на спокойствие, където намираш себе си извън всекидневните грижи, неизменни боричкания, съмнения, усилия или неудовлетворености.

Особено ако в мислите цари бъркотия и така или иначе всичко в теб и около теб изглежда като хаос.

Струва ми се необичайно топла тази нощ. Дори ветрецът, който едва долавям, ми напомня за вълшебшебството на скоро отминалите летни нощи.

Чувството е особено. Струва ти се, че суетата на дните потъва в безвремието на нощта, размива се в мълчанието на притихналата природа.

Дори биологичният ми часовник, за който не мога да предполагам, че имам, като че ли се унася и отлага обратното броене на времето ми до утрото...

Минава ми през главата мисълта да потъна в царството на тишината с чаша вино – искрящо каберне совиньон с аромат на черни плодове, дъх на дъб и лек привкус на шоколад.

Но това едва ли е възможно за мен или е просто илюзия, рефрен за отминали дни.

Освен това чаша вино, разлято на свещ, посред нощ е по-скоро поза, отколкото нещо друго...макар че изглежда като магия.

А може би това е така...