„Късчета от живота“, публикувано в дневника на 15 юни 2021 г.

Рано тази сутрин бе непоносимо да стоя на хлад пред потъналите в лека акварелна мъгла баири, ширнали се пред погледа ми и изправен пред екзистенциалния избор, дали да пия кафето си с подсладител или горчиво. Сигурно щях да предпочета второто, ако мислите ми не бяха прекъснати от кресливите подвиквания на някаква жена и високото дрезгаво звучене на нейния събеседник, които вероятно бяха решили, че чадърите на ресторанта отсреща са най-удобното място за решаване на проблемите в отношенията им в тишината на смълчаното утро – моето любимо време за „обдишване“ с чист, наситен с кислород въздух, релакс и кафе.

Така се роди в недоволство набързо нахвърляната „Числовата редица, дефинирана в множеството на естествените числа или нестандартните реалности *R във влажното и студено утро на вторник“ – както с шега нарекох това четиво, което няма нищо общо с математиката.

Мисленето на моята възраст е изтъкано от щампи. Нормално е сутрин да носиш в себе си усещане за нощта. А тя не беше нежна – почти до „първи петли“ басите от ресторанта срещу прозореца ми осигуриха поредната безсънна нощ.

„Нежна“ – ми прозвуча като „Нежна е нощта“ на Франсис Скот Фицджералд, който наричал жена си - Зелда Фицджералд "първият американски флапер".

E ми, някога като flapper girls (от англ. девойчета, палавници) са определяли жените, които по онова време са се противопоставяли на тогавашните канони за красота. Сигурно и Фицджералд е имал основание да нарече жена си така.

И така пръстите ми се плъзнаха по клавишите на клавиатурата, за да намерят „Нежна е нощта“ в „Моята библиотека“.

Ха! Бях прочел за първи път книгата отдавна, беше ми я дала за прочит братовчедка ми Виолета от Моравица преди много години, когато често бяхме заедно, защото учеше в София. И не си спомням, че романът започваше с част от поетичното изкуство в стиховете на Джон Кийтс от „La belle dame sans merci“ – заглавие, което все още не бях превел:

„… най-после с теб! Тъй нежна е нощта,

на своя трон Луна щастлива свети

* * *

но долу не поглежда тя —

небесен дъх, в треви и мъх оплетен,

едва неясен зрак насам довее.

Ода на Славея“

И сега се появи нетърпеливото ми желание, неотложно налагащо да се докосна по-сериозно до творбата, което и направих с нескрито любопитство и предвкусвайки удоволствието от прочита.

„Далеч една девойка срещнах,

тъй хубава — и само чар,

с коси вълнисти, с лека стъпка,

очите жар.

Венец от рози аз й сплетох,

в сърцето си сградих й трон;

тя гледаше ме тъй любовно,

и с нежен стон.

При себе си на коня взех я,

и вече глух бях, за света;

вървях така — вълшебни песни

ми пейше тя.

Тя сладки корени ми даде,

див мед и манна; с нежен глас

на странен говор тя ми рече: —

теб любя аз!

Тя в свойта пещера ме введе,

и там безумно зарида —

и там безумно аз целувах

очи, уста.

Там с тихи песни тя приспа ме.

И сън видях — ах, сън проклет!

И тоз последен сън сънувам

аз навред.

Царе, князе и воини бледни

там видях — страх, лица, омрази;

те викаха ми: в плен си ти у

la belle dame sans merci.“

Вълнуващо и затрогващо до: „la belle dame sans merci“ - Красивата дама без милост…

Като по традиция за романтиците началото е почти привлекателно, но рано сутринта съвсем не бях готов за този изненадващ превод в края.

Всъщност кой е превел поемата. Щрак по клавишите и любопитството ми към преводача скоро беше възнаградено – Гео Милев.

Преди няколко дни, когато коментирахме с внучката ми подготовката и за класното по литература, на което, сега разбирам, има отлична оценка, стана дума за Гео Милев, чието експресивно творчество бележи времето не само на криза на духа, но и на дълбоката човешка драма в светлината на неговите естетически възгледи и модерните идеи за човека и неговата трагичност.

Ставаше дума за експресионизма и символиката в поезията на твореца. Гео Милев, според мен, е единственият автор в България, който теоретически задълбочено разглежда естетическата същност на експресионизма като авангардно явление в някои от своите статии. Но дали е експресионист - това е въпрос, на който не може да се отговори еднозначно, защото в произведенията на Гео Милев според критиката доминират както модернистичните – експресионистичните тенденции на авангардизма, така и в тях присъства влиянието на символизма.

И може би е така, защото в първото попаднало ми стихотворение на Гео Милев намирам изобилие от образи и изразни средства характерни за символистите. Но това е от пръв поглед – отдавна съм спрял да мисля и пиша за тези неща…Всеки с грижите си…

Кажи: внезапно да изчезнеш

и да се слееш мигом цял

с шума на уличния празник -

и ти, и твоята печал;

да бъдеш светъл и безличен

сред многоликата тълпа,

да бъдеш шарка от миража

на ярка делнична съдба;

и да не дебнат черни стражи

над твоя малодушен сън -

ни звук, ни звън да ти припомня,

че Вий и Те са - вещ и вън;

и гол от свойта лишна гордост,

без час, без образ и без вест -

да те лелей една велика,

последна, проста радост: Днес...

Кажи: разбираш ли лъжата

на тия гибелни мечти?

- А! истината и лъжата

са кръг - и в него кръг си ти!

О! и узрей в светата пазва

на тоя тих, насъщен грях -

и принеси му в жертва всичко

ти:

своя гняв и скръб, и страх!

В този ред на мисли си спомням за нещо, което силно ме впечатли на времето като гимназист - една дълго пренебрегвана от критиката по моето време творба - незавършената поема на Гео Милев „Ад“.

…

Корема ни кух

- изпъната кожа на стар барабан,

барабан след безименна бран -

бий, барабана

с глух

звук,

с дива закана

и яд:

Глад!

Глад!

Глад!

Глад,

без да чакаме

Глад,

неоплаквани

Глад

е съдбата ни

Глад!

Глад!

Глад!

Глад!

Пред нас булеварда

и целия град

- богатството дружно с разврата

шуми

от полуголи моми,

горди

лордове,

сити

банкери,

офицери,

велможи,

и прочее скотове

- О!

"Госпожи

и господа -

молим

връзки за обуща

вакса

кибрит!"

- Пред тях наредени в мизерен шпалир

посред трясъка

ний

на големия град

- Urbi et orbi -

пред целия мир

и великия град:

Глад!

Глад!

Глад!

Стихове със съзнателно „огрубени“ изразни средства в духа на експресионизма като антитеза на „остарелите“ художествени явления.

Сигурно краят на тази „числова редица“ в главата ми не е „Urbi et orbi“ - фразата, която присъства в надписа на Латерианската базилика и която е всъщност най-тържествен вид на благословение в католическата църква…

…

Но дотук спирам, защото човек трябва да уважава и себе си!

Пийте си с удоволствие кафето сутрин, както го предпочитате и дайте най-после почивка на мозъка си от „числовите редици“ в главата си…

Защото тръгнеш ли от нищото на безсъницата, никога няма да стигнеш до края му…