"Късчета от живота", публикувано в дневника на 15 август 2024 г.

   Нашите мисли са като  лабиринт в градините на живота.

  Понякога хладния размисъл ни води забързано като шеметен ручей, или лениво като тъжен залез по пустите му лъкатушещи алеи.     

  Слънцето превръща лъчите си между вейките и стволовете на дърветата край алеите в жълти  или тъмнозелени зайчета, които се размиват през свежия листак към просветващото ясно, безоблачно небе...и носят щастие или тъга в един безкраен ритъм...

  Това е магията на живота – да усещаме, да чувстваме в гърдите си неравноделния такт на сърцето си, да се радваме или страдаме, да мечтаем и да обичаме вълнуващо, пълнокръвно и всеотдайно...

 

 

Днес е един от най-големите, най - святите православни празници - Успение на Пресвета Богородица, или както старите хора го наричат Голяма Богородица.

Това е денят, в който се почита Светата Майка.

Днес православните християни хранят в душата си чувства и мисли, посветени на пречистия образ на Божията Майка – символ на висока нравственост и покровителка на майчинството, жените и семейното огнище.

Моля се, Божията Майка да пази и закриля моите приятели и семействата им.

Сн. Семейна икона

 

"Късчета от живота", публикувано в дневника на 5 август 2024 г.

   

 Докато погледът ми се рееше към далечината в безвремието на ранното антоновско утро днес, имах чувството, че съм някакъв обелиск, покрай който животът се движи бавно като течението на ленива река в зноя на превалящото лято. Така е, когато в тишината, потънал в  лекия хлад на вятъра не правиш нищо друго, освен нехайно да се радваш на мързела в мислите си.

  Само в няколко думи, неизказани, но прозвучали извън теб, можеш да доловиш играта на багри в сиянието на зората пред погледа ти, красотата на ширещата се  безметежност и почувстваш лекия едва забележим порив на ефира...

  И те завладява чувството, по – скоро усещането, че постепенно се отдалечаваш от себе си...

  Но съвсем скоро те връща в деня желание за горещо кафе, черно като разпилените коси на смугла девойка и вълнуващо сетивата ти като пристъп на вятъра в бурната лятна тъма...

  Така или иначе с времето слънцето се притулва зад облаците, прозата на деня прераства в сивота и скуката  неочаквано ме накара да си спомня, че днес е крайно време да си направя подарък с едно заглавие на хубава книга...

  Много вероятно това да бъде „Норвежка гора“ на Харуки Мураками, ...но може и да не е такъв изборът ми...Не знам...

 

"Късчета от живота", публикувано в дневника на 2 август 2022 г.

Има една творба - „Вечерна серенада“ / 1802 / на немския поет и белетрист Клеменс Венцеслаус Брентано де ла Рош / Клеменс Брентано - един от основателите на „Хайделбергската романтическа школа“ /, в която почти осезателно намирам усещането за лек, въздушен, пърхащ звук на флейта - този удивително виртуозен инструмент, чието изобретение според древногръцките митове принадлежи на сина на Хефест - Ардал.

Пред мен са два варианта на превод на „Вечерна серенада“ – първият е от Венцеслав Константинов, а на вторият е на Найден Вълчев.

Чуй, пак флейтата ридае,

Хладният поток ехти!

Златен звук ще ни омае,

Тихо, тихо, не шепти!

Мила дума, ласка нежна,

Ах, сърцето не мълчи!

Сред нощта, в тъма безбрежна,

Звуците са рой лъчи!

...

Тиха флейта тихо плаче,

тихо пръска тих фонтан —

звуците се сипват в здрача

и долитат като блян.

Нежен зов, копнеж сърдечен,

сладък миг, така желан…

Звуците затихват вече

и отлитат като блян.

Според предпочитанията за всеки поетичен „вкус“.