"Късчета от живота", публикувано в дневника на 2 септември 2024 г.
Понеже от близо
година се занимавам с ремонт на жилището, в главата ми се мотаят спомени за...
ремонт...
Колебаех се, дали да сложа този спомен на
страницата ми.
Истината
е, че когато се върнах към това преживяване, сякаш времето спря за мен.
Тази история не е за забързани хора. Текстът
излезе много дълъг и ако сте притеснен от времето, просто го отминете.
...
На леля ми Цеца – единствената жена от Търговищки окръг, която по думите на специалисти от Окръжния
исторически музей е участвала като доброволка българската армия в заключителния
етап на Втората световна война, когато страната е в съюз със СССР,
Великобритания и САЩ
Спомням си, че преди години нямаше нито тапети,
нито други по-специални материали за освежаване на стените на жилищата.
Когато
идваше това време, стаите се подготвяха предварително - което можеше да се
изнася от тях, се изнасяше, а което не можеше да се премести, се завиваше, с
каквото стопанката има под ръка. А подът се покриваше с талаш и дървени
стърготини, за да не се зацапа от боята.
После стаята
се пълнеше с принадлежностите за боядисване – неизменните: стълба, пръскачка,
баки с вода, пакети с боя, двуметрови дървени летви за нанасяне на линии, четки,
шпакли за гипс, петлитрова туба с боза и какво ли още не.
Цветът на стените обезателно се отделяше от
белотата на тавана с тънка цветна линия, а бозата се използваше за
стабилизиране на боята. Имаше и времена, когато бозата се правеше само със
захар.
След това в стята влизаше главното действащо
лице, с прашасали от боята дрехи и задължителната шапка от прегънат вестник на
главата. Изслушваше царствено с ръце на кръста изискванията на домакинята,
мъжете нямаха думата / естетиката по онова време просто беше привилегия на
жените/ и завършвайки с думите: „Запомнете как ми оставяте стаята, защото
накрая едва ли ще я познаете.“, запретваше ръкави...
За суматохата на „процеса“ не ми се говори,
не защото не ми беше познато - едно цяло лято вървях след една такава особа,
учейки се на бояджийство.
„Бояджийството - казваше през дима на
цигарата особата от женски род в кратките почивки, когато боята засъхваше – е
особен занаят. Трябва цветовете да ги имаш тука, в сърцето!“ и се тупаше по
гърдите, вдигайки облаци прахоляк.
Времето минаваше неусетно с шеги, закачки и
много мърморене...
Най – накрая, когато всичко беше приключило,
особата заставаше в средата на стаята, палеше цигара, гледаше с цветен поглед
стените и дълго се любуваше на стореното.
...
Старите хора казват, че щастието винаги идва
отвътре на човека. Каквото и да правиш, намери време да поспреш за разтуха и да
се порадваш на стореното от ръцете ти. Може да нямаш, колкото или каквото ти се
иска, но затова пък имаш радостта, което прави човека щастлив...
