"Късчета от живота", публикувано в дневника на 17 октомври 2024 г.

  Събуждам се и търся през миглите си поезията на утрото в далечните хребети над Антоново. Слънцето предпазливо огрява върховете на ридовете, за да ги обагри в просветляващо тъмнозелено. По- късно с времето късчетата светлина  ще  изпъстрят шарките на гората в оранжево или керемидено червено, за да ни напомнят, или по-скоро да прислушаме едва доловимите стъпки   на пристъпващата  по мекия килим от паднали листа, октомврийска есен.

  Сиянието на тази красота пробужда спомен от скоро отминалите дни, когато в София край статуята на Алеко Константинов бе срещата, топла и задушевна, продължила до късно вечерта, със съучениците от нашия клас...

  Така в началото на бул. „Витоша“, край пресечката с бул. „Патриарх Евтимий“ стои изправен до куфарчето си Щастливецът, зареял погледа си към опияняващата красота на планината.

 Сякаш и днес звучат думите му: „Ний не умеем да ценим и не сме привързани страстно към нашата хубава природа. Защо? - Защото не я знаем, защото живописната природа не се изучава нито в кафенетата, нито в кръчмите...“

 Щастливецът, който силно вярваше в светлото бъдеще на родината си...