"Късчета от живота", публикувано в дневника на 27 септември 2024 г.

Може да не е точна аналогията, но спомените на човека за мен са като акрилната боя за рисуване.

Стоят си боичките, затворени в стъклените бурканчета и мълчат, но щом размитите багри докоснат рисувателния лист, се разливат като музика в пищна цветова хармония. Мелодията им може да бъде като веселото намигване на Моцарт или като драмата в музиката на Вагнер, но може да бъдат и нежни, изпълнени с обич и тъга.

  Тази сутрин спомените дотъчаха при мен в село Кесарево по пътя към Антоново и нахлуха така силно в гърдите ми, та не можах да устоя на желанието да се отбия край пътя при теления мост.

  „Бях четиригодишно  дете и стоях на теления мост, вкопчил ръцете си в телените въжета.     

  Тогава живеехме в Горна Оряховица. Често пътувахме до село Девино – родното място на баща ми. Автобусът отзад имаше стълба, която продължаваше до покрива му. По нея се качваше кондукторът и слагаше багажа в багажника отгоре на автобуса - на открито.

   Бавно със скоростта на шлеп по река Дунав след около час с въздишка пристигахме в Кесарево. Водата в радиатора възвираше и правехме почивка, за да се успокои и след това отново да поемем нагоре по баира към село.

    По време на почивката майка ми ме водеше до теления мост. Обичах да вървя по него  и да гледам водата, но  старият неукрепен мост се клатушкаше, потъваше се под краката ми, а после неочаквано се издигаше нагоре вълнообразно като ме  люлееше, губех равновесие и се хващах здраво за телените въжета, примирайки от уплаха.

   После отивахме до чешмата в центъра на Кесарево, където майчините ръце плискаха вода по пребледнялото ми лице.“

     Сега не се чудете защо на снимката  държа ръцете си здраво хванал въжетата...Истината е, че и до сега не знам до къде води моста. И досега не успявам да стигна до неговия край...Както е в живота - никой не знае накъде ще го отведе съдбата му.

    Мостът над застоялата вода сега е преобразен и няма нищо общо с онзи от спомените ми.

    Чешмата и сега стои до площада и носи надписа: „1937“ ...

    Скоро мостът и чешмата остават след нас и всичко отново се изгубва по пътя към Антоново...