Тази сутрин се събудих сред купища спомени...Откъсвайки се с мъка от завладяващата ме дрямка на разсъмване, имах чувството, че времето ми преминава сякаш съм сред стени от снимките на стар семеен албум.

Чашата с кафе и топлите мекички с кленов сироп на Нуша ме връщат отново към миналото...

Мисля си, че времето в полето на спомените не би трябвало да има граници.

Неусетно, непреднамерено, дори без да искаме, или се мъчим да ги прогоним, те ни връхлитат изневиделица, за да предизвикат вихър от чувства в душите ни. И когато отшумят утомлителните кошмарни безсъници, ни изпълват ни с топлота, обич, любов...

„Онова, което ни възхищава, също ни води и закриля. Когато с цялата си страст сме отдадени на една любов — независимо дали това са платноходки, самолети, идеи — магическа лавина проправя пътя пред нас, надмогва законите, здравия смисъл и разногласията, превежда ни през всички трудности, страхове и съмнения. Без силата на тази любов…

...

Без силата на тази любов ние сме като лодки, клатушкани по вълните на море от скука, което е страшно…“

( „Мост през вечността“ - Ричард Бах, американски писател, по майчина линия пряк потомък на немския композитор Йохан Себастиан Бах )