„Stella Artois”, цигара и сафрид...

   Екрана на лаптопа примигва, подсказвайки ми, че батерията се изчерпва в полутъмното фоайе на хотела. Интернета не достига горе в стаята и за това съм тук – сам в тишината на заглъхналата вече музика от близкия ресторант, която ти дава минутки покой и спокойствие.

   Аз съм в Балчик заедно със съпругата си, внучката ми и сина ми, когато рано сутринта, почти среднощ се сещам за една телевизионна реклама – баща и син пият кафе на риболов, а магията на изтънчения му аромат  само за  броени секунди пред екрана те кара да почувстваш тръпнейки онази незрима, тънка, често подложена на много изпитания, връзка между баща и син.

    Един неочакван, все пак е четири сутринта, но приятен разговор във фейсбукстраницата ме извежда от унеса и ме подтиква да се смъкна с голфа долу на плажа.

    Край брега вече не съм сам...

    Казва ли са ми, че не предпочитат плажа на Балчик под ботаническата градина, защото бил много каменист.

    На мен ми е приятно тук...Дори ми харесва повече, защото е каменист...
    Вълните тук са като спомените ни - връхлитат неочаквано и бурно и  се разбиват върху скалите, за да отмъкнат след себе си отломките в бездната...

 

    ...а спомените като песъчинки, погълнати от прибоя, ще изплуват някога в сънищата ни по-ярки и вълнуващи...

    Плажът е пуст...само в далечината се вижда жена, посрещаща изгряващото слънце,  в йогидската поза „лотус”...

     Отивам в края на кея при рибарите, омърлушено сгушили се над въдиците...Шегувам се – „Това, че „няма слука” също е слука...”...Дано са ме разбрали,...но бързо забравям за тях, потопен в красотата на безбрежието...

     Вървя надолу по крайбрежната алея...

Присъствието на Двореца над морския бряг изпълва атмосферата с тайнственост и романтика...Дълбоко вдъхваш свежестта на морето и сякаш ти се приисква да надникнеш   към потъналия в приказна зеленина архитектурен ансамбъл...

 ...към палмите, кактусите и кипарисите...

към лилиите...

към терасите и тесните алеи, криещи тайните си...

 и, разбира се, към играта на водопадите,...

 която   примамва погледа ти... 

...По-късно през деня синът ми ще затвори лаптопа си, ще се пошегува с майка си, почиваща си на шезлонга край плажа, и ще се потопи в прохладата на морето.

...След това ще излезе от вълните и ще ме покани при себе си на  „Stella Artois”,цигара и сафрид...

Преди да са ме налегнали спомените

   Тази сутрин, още преди да са ме налегнали спомените, се събудих с мисълта, че писането на клавиатурата може да ми развали грижливо поддържания през годините почерк. Побързах, отлагайки кафето или чая, да проверя това и се оказа, че съм прав. Буквите излизаха нервно, неравно и неподредени. Редовете приличаха на вълни, подгонени от морския бриз. Изреченията – сякаш писани на коляно...

   Дори през очилата ми текста изгледаше още по неугледен...

   Всъщност това не ме обезпокои много – вече съм пенсионер и не е необходимо да се грижа чак толкова за него, след като ми служи само за общуване с общинската администрация и то много рядко – понякога само веднъж в годината...А и доколкото си спомням сутрешните ми прозрения в повечето от случаите не ми носят нищо добро и за това реших, че е по-добре да помързелувам в утринната прохлада, което ми доставя удоволствие, ако не обръщам внимание на болките в ставите – вероятно след вечерния ми джогинг, който не е нищо друго освен валиране със сто и десет килограмов натиск на полуизтритите ми маратонки най – често въру асфалта на училищния двор в Антоново.

...И когато след известно време дойде редът на по-сериозните неща се качих на тавана, където беше моята съкровищнища – един стар хладилник „Мраз”, пълен с книги, събирани през годините. Те, овехтели с прегънати краища и потъмнели страници, чакаха да бъдат събудени – „когато му дойде времето”. Там трябваше да потърся „Небивалици” – те на Доналд Бисет – книга, включена в препоръчителния списък на моята внучка с книгите за прочит през лятото на завършилите първокласници. В тъмнината и задуха на застоялия под циглите въздух, в светлината на фенера най- накрая достигнах до книжката.

   Какво беше учудването ми, когато подлепяйки с тиксо страниците на първата от тях прочетох: „ На Петьо и учениците от детския комплекс  в Антоново – успех! Ваш Бате Асен 21 февруари 1998 година”.

  На този ден 21 февруари 1998 г. Бате Асен - актьорът Асен Кисимов, с „Наопаки обърнатата страна” на Доналд Бисет  гостуваше на децата в Антоново – невероятен, пленителен, ... незабравим...

Морето

   Морето – неудържимо привличащо те със своята необятност, с магнетичното спокойствие на морските недра, с шеметния, понякога, танц на вълните.

   Сетивата ти в обгърналата те ласкава прохлада се сливат с древния зов на природата към волна поривност и  сякаш в ушите ти отеква меката сянка от звука на тимпаните  на  полузаспал барабанист в среднощния покой...

   И когато, опрял плещите си в пясъка на морското дъно, отвориш очите си, срещащи стрелите на слънчевия вятър пронизващи  сребърната пелена на вълните, внезапен спазъм на гърдите  изхвърля  хиляди бълбукащи следи нагоре към вълните...И политаш след тях...

   Морето наистина носи очарованието на свободата, но няма нищо по – хубаво от чаша бира и черноморски сафрид на брега, докато измиваш следите от преживяното,  за да се потопиш в   тревожното очакване на стреса и  промъкващата се към теб несигурност на ежедневието...

Преди да дойдат летните горещини...

    И тази вечер бурята се размина на Антоново... Малко дъжд, но проливен - с мълнии и гъмотевици... Сега е среднощ, но дъждът, макар и кратък, ще придаде тайнствено магично очарование на потъналата в зеленина гора в мига на първото и докосване от слънчевите лъчи на утрото .
   Гората винаги ме е привличала - с акварела на бледите, размити в утринната мъгла, багри, с призрачното си спокойствие, с необяснимото чувство на свобода и поривност породени от осезаемото докосването до красотата и. В нея човек потъва в дъха на влажната шума, в магичната тишина и .
   И онова усещане, натрупано от динамиката на деня като несигурност, понякога страх, неувереност, самотност и ранимост постепенно се разтваря в необятността на простора, въздуха и слънцето, които ти дава гората. Дори и прошумоляването на дъждовник или костенурка, птица или животинка някаква те изпълва с живот.