"Късчета от живота", публикувано в дневника на 17 октомври 2024 г.

  Потръпвам, когато среднощната безсъница ме изкарва навън в северната тераса.

В сиянието на лунната светлина насреща, през пътя за София,   церовия гъстак  е толкова близо, че струва ми се, ако протегна ръка,  ще докосна клоните му.

  Изкушението е толкова силно, че само колебанието ме дели от желанието да напусна дома и потъна в тайнството на потопената в ефирна мъгла октомврийската гора.

  Само няколко крачки и там, под стъпките,  шумът на тръпнещите есенни листа, отронени от полъха на прииждащия хлад, ще ме потопи във ферията на лунното сияние.

  Прохладата постепенно ще промие топлата усмивка на спомените от лятото, което ще се загуби тъй далече, сякаш не е било.

  Не много дълго след това розовото сияние на утрото ще дойде с думите на Франсис Скот Фицжералд: „Животът започва отначало, когато стане свеж през есента...“                      

  Наистина есента е сезон, в който синурът между реалността и фантазията бледнее в пазвите на времето...

"Късчета от живота", публикувано в дневника на 17 октомври 2024 г.

  Събуждам се и търся през миглите си поезията на утрото в далечните хребети над Антоново. Слънцето предпазливо огрява върховете на ридовете, за да ги обагри в просветляващо тъмнозелено. По- късно с времето късчетата светлина  ще  изпъстрят шарките на гората в оранжево или керемидено червено, за да ни напомнят, или по-скоро да прислушаме едва доловимите стъпки   на пристъпващата  по мекия килим от паднали листа, октомврийска есен.

  Сиянието на тази красота пробужда спомен от скоро отминалите дни, когато в София край статуята на Алеко Константинов бе срещата, топла и задушевна, продължила до късно вечерта, със съучениците от нашия клас...

  Така в началото на бул. „Витоша“, край пресечката с бул. „Патриарх Евтимий“ стои изправен до куфарчето си Щастливецът, зареял погледа си към опияняващата красота на планината.

 Сякаш и днес звучат думите му: „Ний не умеем да ценим и не сме привързани страстно към нашата хубава природа. Защо? - Защото не я знаем, защото живописната природа не се изучава нито в кафенетата, нито в кръчмите...“

 Щастливецът, който силно вярваше в светлото бъдеще на родината си...

 

                        "Късчета от живота", публикувано в дневника на 7 октомври 2024 г.

 Във връзка с Деня на учителя получих много подрави от бивши колеги, ученици през годините и приятели. Тези мили думи като чародейство отключиха съкровени спомени за мен.

   Така в главата ми изплуваха първите  учителски години, които бяха в с. Длъжка поляна...На снимката селото не се вижда, защото е някъде далече, почти до хоризонта...

 „Длъжка поляна – село, закътано в предпланините на Балкана, на баир между деретата на Стара река и Ак дере.

  Бяла миришеща на вар, с прихлупен таван прясно боядисана стая, срещу прозореца на която е прикрепен голям книжен портрет на Шекспир.

  В дългите есенни и зимни вечери, когато мъглата стелеше навън или вятърът навяваше снежните пъртини, със съпругата ми Нина се любувахме на стиховете  великия английски поет и драматург до кошчето на първородния ни син Добринчо - много често , когато спираше тока, на свещи, които едва осветяваха една цветна рисунка на папагалчета срещу погледа на детето.

  А на другата сутрин пред зелените дървени чинове белите ми от тебешира ръце пишеха на черната дъска:

„Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна -

като теменужен остров в лунносребърни води...“

 

  "Късчета от живота",публикувано в дневника на 5 октомври 2024 г.

Есен... Сезон с дъх на чернозем и зрялост, с благоухание, което носи медената сладост на гроздовия сок, налял с кехлибар сочните зърна на гроздовете по асмите.
Сезон с тръпнещия вкус на искрящото младо рубиненочервено вино, стаявано в старите дъбови бъчви на тъмно...
А светлината, попивана в него през лятото, навън ще даде ново начало по пътя в живота...
рис. Пабло Пикасо

 

               "Късчета от живота", публикувано в дневника на 1 октомври 2024 г.

   Когато вчера след проливния, но облагородяващ, почти денонощен дъжд във Велико Търново почуствах първите пориви на  Октомври, потръпнах може би  не толкова от прииждащия хлад, колкото от усещането за осезаемото присъствието на есента...

   Привечер, връщайки се в Антоново се поразрових, за да намеря един текст, който бях писал  през миналата година и сега исках да си го припомня...

  „ Вече е Октомври!

  Месец на багрите и златната охра на постелята, загърнала земята...

Сезонът, който прекъсва суетата на лятото и всички неща на земята намират пътя към дома си...

   Умореното спокойствие в багрите на есента сякаш ни кара да търсим неизбежните знаци, които природата оставя за нас...

  Време да изживеем есента в пълния и блясък и съхраним в паметта си тези скъпоценни късчета от живота ни - червените и огнено оранжевите градини в клоните на дърветата, топлия уют на дома, ароматът на горещото кафе, приятното присъствие на хората около теб, парата над извадените от фурната ябълкови мъфини, сладостта на баницата с тиква и не на последно място сякаш ненадейно изникналата мисъл за мекия пуловер и топлото вълнено одеало...

  Мимолетно се ражда в душата ми усещането за живот като листата през есента, отвеяни нейде с повея на вятъра, носени по застоялата вода на реките – заедно, без горест, без раздяла или предразсъдъци.

  Вече е Октомври!"

 

 

          "Късчета от живота", публикувано в дневника на 27 септември 2024 г.

Може да не е точна аналогията, но спомените на човека за мен са като акрилната боя за рисуване.

Стоят си боичките, затворени в стъклените бурканчета и мълчат, но щом размитите багри докоснат рисувателния лист, се разливат като музика в пищна цветова хармония. Мелодията им може да бъде като веселото намигване на Моцарт или като драмата в музиката на Вагнер, но може да бъдат и нежни, изпълнени с обич и тъга.

  Тази сутрин спомените дотъчаха при мен в село Кесарево по пътя към Антоново и нахлуха така силно в гърдите ми, та не можах да устоя на желанието да се отбия край пътя при теления мост.

  „Бях четиригодишно  дете и стоях на теления мост, вкопчил ръцете си в телените въжета.     

  Тогава живеехме в Горна Оряховица. Често пътувахме до село Девино – родното място на баща ми. Автобусът отзад имаше стълба, която продължаваше до покрива му. По нея се качваше кондукторът и слагаше багажа в багажника отгоре на автобуса - на открито.

   Бавно със скоростта на шлеп по река Дунав след около час с въздишка пристигахме в Кесарево. Водата в радиатора възвираше и правехме почивка, за да се успокои и след това отново да поемем нагоре по баира към село.

    По време на почивката майка ми ме водеше до теления мост. Обичах да вървя по него  и да гледам водата, но  старият неукрепен мост се клатушкаше, потъваше се под краката ми, а после неочаквано се издигаше нагоре вълнообразно като ме  люлееше, губех равновесие и се хващах здраво за телените въжета, примирайки от уплаха.

   После отивахме до чешмата в центъра на Кесарево, където майчините ръце плискаха вода по пребледнялото ми лице.“

     Сега не се чудете защо на снимката  държа ръцете си здраво хванал въжетата...Истината е, че и до сега не знам до къде води моста. И досега не успявам да стигна до неговия край...Както е в живота - никой не знае накъде ще го отведе съдбата му.

    Мостът над застоялата вода сега е преобразен и няма нищо общо с онзи от спомените ми.

    Чешмата и сега стои до площада и носи надписа: „1937“ ...

    Скоро мостът и чешмата остават след нас и всичко отново се изгубва по пътя към Антоново...

 

                      "Късчета от живота", публикувано в дневника на 26 септември 2024 г.
  Нейното истинско име е Анна Андреевна Горенко...
Една неразбулена тайна на некоронованата руска поетеса Анна Ахматова... 

Как вплелась в мои темные косы

Серебристая нежная прядь, —

Только ты, соловей безголосый,

Эту муку сумеешь понять...

1912г. 

  Дали е истина това, което твърди в спомените си поетесата Анна Ахматова  за връзката, а може би тайната  и любов с   Амедео Модилиани, който през далечната 1910 година с дни седял в кафенетата на Париж, за да търси интересни модели за рисуване. Именно тогава бил омагьосан от странната красота на Ахматова.

 "Интересно, но твърдят, че е спорно" - минава ми през главата докато се вглеждам в среброто,което все по-преобладаващо завладява косите ми... 

 

 "Късчета от живота", публикувано в дневника на 24 септември 2024 г.

Николай Лилиев – нежният лирик, който докосва сърцето и осветява душата..

 Вечер, в пустинни градини,

думи невинни

ронеше ясна луна.

Слушаха, ден не видели,

чисти и бели,

бели сърца, в тишина.

рис. Джоузеф Тони - художник и графичен дизайнер, Юта, Сащ