28 октомври 2020г.

Това е любимото ми място на терасата, където се радвам на аромата на следобедното кафе независимо от времето.
Вчера беше слънце - днес цяла сутрин плътна мъгла. След обяд тя се разнесе, но облаците си останаха ниско над баирите...
Чудно ми е каква е тази мания младите хора да си пускат бради или да ходят небръснати...Рекох да опитам и аз...
Миналата седмица или по-рано, не си спомням. По времето, когато ходехме на кафе навън, срещнахме малката Михаела с баба си Иванка.
Тя ме погледна с любопитство.
- Дядо, защо ти е бяла косата.
- Баба ти Нина ми посипа главата с брашно като месеше баница.
Михаела погледна недоверчиво към Нина.
- Защото не слуша...
Детето хвана баба си за ръка, попипа с другата си ръчица косата си и каза:
- Моята коса не е бяла.
Ясно...Всички руси дечица са послушни, а непослушните дядовци задължително трябва да имат и брада...Защото какъв ще е този дядо, ако няма брада...

27 остомври 2020 г. 

Каквото и да се върти в главата ти преди кафето сутрин, гледайки от скука снимките на отминали лета, изборът винаги клони към: "Искам на море нищо, че е есен!

-Защо искаш да ходиш на море?

-Защото се вълнува за мене.

- "... а то, замряло, нито трепва…" ...

...

Независимо от сезоните на годината, погледът към морето на Балчик е винаги вълнуващ...

 Спи езерото; белостволи буки

над него свождат вити гранки,

и в тихите му тъмни глъбини

преплитат отразени сянки.

Треперят, шептят белостволи буки,

а то, замряло, нито трепва...

Понякога му сал повърхнини

дълга от лист отронен сепва.

П.П.Славейков

 23 октомври 2022 г.

  Струва ми се, че есента не е просто период от годината, свързан с промяната на времето. За мен тя е тържествота на последната красота на заспиващата природа - обвита в мъдрост и съзнанието за неизменността на потока на живота.

А приказната и красота е като мечтата – която както може безшумно да се появи, така и леко може неизживяна да избледнее и потъне в небитието...

 29 септември 2023г.

Магическата фантастика на чувствата се ражда винаги в сърцето и споменът за тях остава винаги заключен в него.

Понякога тези трепетни вълнения ни носят най-голямото щастие, но ни причиняват също и най-голямото разочарование.

Какво ли му е на това кълбце от жизненост, нерви, мечти, надежди, планове за бъдещето, щедрост, спомени, разочарования, болка и...любов...Не стига че се „бъхти“ през целия живот на човека, но и го съсипваме с нашите преживявания. Може би за това казват, че подвластните на емоции са слаби хора – като мен самият.

Има един кратък диалог от Ван Де – Хан, светското име на когото е Бронислав Виногродский – китаевед, преводач на китайските философски основополагащи текстове, писател.

„-Не забравяйте да почиствате сърцето си?

- Как?

- Със спокойствие!

-А какво е спокойствие?

- Отсъствие на излишни или ненужни мисли!“

1 октомври 2023г.

 Вече е Октомври!

Месец на багрите и златната охра на постелята, загърнала земята...

Сезонът, който прекъсва суетата на лятото и всички неща на земята намират пътя към дома си...

Умореното спокойствие в багрите на есента сякаш ни кара да търсим неизбежните знаци, които природата оставя за нас...

Време да изживеем есента в пълния и блясък и съхраним в паметта си тези скъпоценни късчета от живота ни - червените и огнено оранжевите градини в клоните на дърветата, топлия уют на дома, ароматът на горещото кафе, приятната компания на събеседниците ни, парата над извадените от фурната ябълкови мъфини, сладостта на баницата с тиква и не на последно място сякаш ненадейно изникналата мисъл за мекия пуловер и топлото вълнено одеало...

Мимолетно се ражда в душата ми усещането за живот като листата през есента, отвеяни нейде с повея на вятъра, носени по застоялата вода на реките – заедно, без горест, без раздяла или предразсъдъци.

11 октомври 2023г.

Оставам с впечатлението, че понякога сутринта е най - красивото време от деня. Мигът, в който природата се пробужда с първите лъчи на слънцето – окъпана от росата, свежа и поривна.

Попивам с очи далнините над хребетите, потопени в мъгли, хлад...

Време за релакс и „инхалация“ в ранината, преди още таратайките да са наситили чистия въздух с миризливите си пушеци.

Всички сме хора - винаги ще има малки неща, за които да се оплакваме.

...

Недалече от мен, понесени от хладния, но свеж есенен ветрец, листата, откъснали се от дървесата, изживяват вихрено своя танцов път, за да се приютят в пазвата на своята майка - прегорялата от страстите на лятото земя, за да обгърнат снагата и с пъстър китеник от ухаеща на чернозем, оранжево-червена шума.

В ефира вече осезаемо се чувства усещане за есен.

 

 20 октомври 2023г.

Всеки има право да избира за себе си начина на мислене и илюстриране. Всъщност човек има и правото да се пошегува със себе си...

„Какво ли не трябва да прави човек през своя клет живот?

Никой не те пита, дали искаш да се раждаш, но го правиш без да избираш времето и родителите си.

От „педя човек“ започваш да създаваш себе си сред порой предизвикателства, които не очакваш – което си е доста подло.

Без да разбираш къде си попаднал, скоро се намираш в училище, което ти създава проблеми, за да те научило как да се справяш с проблемите, които ти създава самото то. Което си е доста идиотска идея.

Израстваш и без да осъзнаваш какво си, ставаш нещо, което започва да търси нещата, които докосват сърцето и душата му. Хората му казват „дели буран“, но не знам дали са прави.

Идва времето, когато се раждат мечтите и просветва розовото пред очите ти. Тогава започваш да се щураш , за да намериш човека, в когото виждаш себе си или по-доброто от тебе, но живееш само веднъж и правото ти на грешки не е неограничено.

После децата се превръщат в твоя живот...

Но с времето те също поемат по пътя си...

Ти остаряваш и накрая, ако имаш късмет да не станеш за посмешище, се чудиш, защо изобщо си се родил...“

P.S.1. ...Смях ли чувам или ръкопляскания...

P.S.2. …Дълго време се чудех каква е разликата между „ръкопляскане “и „дланоудряне “...

P.S.3. …Това моят избор на мисли ли е или не...

 Сигурно на 13 октомври през 2021г. времето, когато съм писал този текст, е предизвикало тези мисли, но днес не е така – ярко слънце и запомнящо се топло време, предразполагащо приятно настроение.

„Тъжно нещо е есента…

Дните се отронват като обрулени от вятъра сбъручкани листа…

Спомените нахлуват в главата ми като тиха ритмична музика на случайно срещнат стих…

Но понякога те тежат…тежат като воденичен камък в мислите ти….

И всичко наоколо потъва в мъглата на времето.“

Това бях написал по повод на едно стихотворение на поетесата Алента Тинай. То започваше така:

"Постучала в дверь тоска.

Двери не открою...

Уходи ты от меня

Ну, оставь в покое...“

 Новият ден за мен дойде по среднощ...

Обичам това време, когато в тишината на тъмата под мъждукането на звездите сякаш потъваш в тайнството на един остров на спокойствие, където намираш себе си извън всекидневните грижи, неизменни боричкания, съмнения, усилия или неудовлетворености.

Особено ако в мислите цари бъркотия и така или иначе всичко в теб и около теб изглежда като хаос.

Струва ми се необичайно топла тази нощ. Дори ветрецът, който едва долавям, ми напомня за вълшебшебството на скоро отминалите летни нощи.

Чувството е особено. Струва ти се, че суетата на дните потъва в безвремието на нощта, размива се в мълчанието на притихналата природа.

Дори биологичният ми часовник, за който не мога да предполагам, че имам, като че ли се унася и отлага обратното броене на времето ми до утрото...

Минава ми през главата мисълта да потъна в царството на тишината с чаша вино – искрящо каберне совиньон с аромат на черни плодове, дъх на дъб и лек привкус на шоколад.

Но това едва ли е възможно за мен или е просто илюзия, рефрен за отминали дни.

Освен това чаша вино, разлято на свещ, посред нощ е по-скоро поза, отколкото нещо друго...макар че изглежда като магия.

А може би това е така...

Бях намерил някъде, някога – вече не мога да си спомня кога, стихотворение на руска поетеса. Опитах се да го преведа, но не успях. Тогава написах това и го посветих на тази неизвестна вече за мен руска поетеса.

 

Отново плаха есен тихо стъпва по земята...

Настъпващата ведрина разсейва падналия мрак...

Сребри сланата вейките на дървесата

и с нейното дихание приижда тръпнещ хлад,

Мъглата стелe  дипли  и размива звездното сияние.

Отронват се листата от мразовитото дихание

и шепнешком политат към земята...

...

Така като на смъртен дарява им последното желание съдбата –

разделяйки се тихо със застиващата лятна жар,

като искрички – спомени да ги погълне тъмнината...

 

 

13 октомври 2021г.

Отварям широко прозореца днес и оставам изненадан  - посреща ме неприветлив есенен ден – мърляв, от време на време дъждовен, влажен и студен, мъжделив и скучен, а  освен това и пандемичен….

В същото време се опитва да прави всичко възможно, за да ми помрачи настроението.

Едва ли ще успее. Пука ми за усилията му, колкото ми пука за дървения крак на пирата Силвестър от „Островът на съкровищата“ на Робърт Луис Стивънсън.

Минава ми през главата, че въпреки всичко това есента е особено красиво време. Това ме кара да си запаля печката, да си пусна компютъра и да се любувам на картина от десктопа, изобразяваща някаква спокойна октомврийска сутрин в Тексас и багрите, избухващи по баирите на американския щат…

После ще отворя страницата на „Кланица пет, или кръстоносният поход на децата“ от Кърт Вонегът и ще потъна в нея.

Избрах я, защото на времето бях в Дрезден няколко дни, а писателят е бил военнопленник  там през 1945 година. По  това време станал свидетел на бомбардировката над германския град, която взела над 60 000 човешки жертви. Това е и поводът за написването на един от неговите бестселъри „Кланица-5“.

 

 

Обичам есента. Обичам този сезон, в който се долавя нежното спокойствие и тихата меланхолия на раздялата с миналото, така както прегорелите и съсухрени  от страстта на лятото листа се откъсват от короните на дървесата, за да застелят земята с ярките цветове на старите котленски килими.

Обичам този сезон, обагрен с  червеникавия оттенък в залеза на слънцето, наситен сякаш с искрите на истиващата жар от огньовете,  които доскоро са изгаряли душата ти.

Сезон с дъх на зрялост, който носи медената сладост на гроздовия сок налял с кехлибар сочните зърна  на гроздовете по асмите.

Време на тихата тъга от сбогуването с илюзиите и надежда за взаимност...

 

07.09.2023г.

Имаше времена, когато се събуждах сутрин с напрегнатото очакване, че денят ще срути върху главата ми един куп от проблеми и неприятности и не знам още какви гадости, без дори и да ми минава през главата каква ценна стойност има това да си жив, да дишаш, да мислиш, да се наслаждаваш... да обичаш.
Сега се събуждам и ставам с усещането за прилив на новия сезон.
Всеки един от нас е градил живота си тухла по тухла и всеки един от нас носи в спомените си толкова красиви истории на обич, радост, щастие и желание, но има моменти на болка и страдание, които крие "вдън горите тилилейски", за да не се връща към тях, за да не си причинява болезнена горест или терзание. 

За това всеки нов сезон посрещаме с усещането за ново изпитание, нова промяна, нов ритъм и нова мелодия вътре в нас.
Но в този момент обаче целта ми е една и не се спирам докато не я постигна – удоволствието от чаша, изпълнено с мечтания, кафе, горещо и черно като косите на Шехеразада.
 

03.10.2018г.

"— Това е животът — каза Макдън. — Някой винаги очаква някого, който пък никога не се прибира. Винаги някой обича нещо повече, отколкото нещото обича него. И накрая ти се иска да унищожиш нещото, каквото и да е то, само и само да не те наранява повече."

Рей Бредбъри "Сирената"
 

03. 10. 2017 г.

Първата ми среща с американския писател Майкъл Крайтън – автор на интригуващи бестселъри в жанра на научно-фантастичния трилър, бе филмът „Щамът „Андромеда“ по едноименния му роман. Филмът бе истинско събитие, но в крайна сметка конкурсът определи за победител някакъв съветски филм, чието име едва ли някой ще помни сега.

Беше истинско приключение да си намеря билет за филма, който участваше в някакъв измислен фестивал на здравното кино някога в София. Пред касите бе някакво вавилонско стълпотворение за билети.

От тогава до сега чета и препрочитам неговите интересни и увлекателни романи.

Докато чакам Ния да излезе от училище, за да я закарам на тренировка по баскетбол с девойките на БК“Славия“, чета в колата романа „Фатален срок“ без да се досетя, че романът е филмиран и на всичко отгоре съм гледал продукцията преди време. Може би бе първият филм с участието на Джерард Бътлър.

Въпреки всичко не можах да устоя на удоволствието да дочета до край романа.