Окъпана от среднощния дъжд и обгъната в мъгла гората тази сутрин носи свежест и прохлада.

 

"Късчета от живота", публикувано в дневника на 19 юли 2024г.

Ако обичате  поезия в акварел, картината на Sandy ще ви допадне.

Тази картина в син блус и портокални багри в средата на цвета е вдъхновена от Jean Haines по време на нейното онлайн училище за акварел. Тя е една от най-търсените учители по акварел в света.

  Винаги, когато срещнеш нещо красиво и то предизвика усмивка, ще бъде добро начало за приятното настроение в деня преди края на седмицата...

 

 

 "Късчета от живота", публикувано в дневника на 18 юли 2021 г.

Всяка сутрин компютърът ме изненадва с някаква забележителност.

Днес това е скалистото островно селище Мон Сен Мишел на брега на Нормандия във Франция.

Островът успява да запази средновековната си атмосфера благодарение на абатството Мон Сен Мишел, където монасите и отшелниците са търсили религиозно уединение и безопасност в продължение на векове. Големите укрепления и готически пристройки превръщат абатството в голям център на монашеския живот в средновековна Франция.

Превърнато в затвор след Френската революция от 1789г., благодарение на кампания подета от Виктор Юго, мястото е обявено за исторически паметник.

Жалко е, че за една част от моето поколение на такива забележителности можем да се възхищаваме само от екрана.

Ако някога се преродя бих искал да имам възможността поне за минута да стоя на пътя пред вратите на това изумително човешко творение...

И парадоксите на човешката мисъл - от средище на средновековната духовност да направиш затвор и "когато ти дойде ума в главата" от затвора да направиш културно средище...

"Късчета от живота", публикувано в дневника на 3 юни 2024 г.

  Юнският дъжд се изсипа набързо надвечер, може би за да отмие суматохата от ежеседмичния понеделнишки пазар в Антоново. Светкавиците и гръмотевиците, понесени от облаците се затриха нанякъде и въздухът стана ободряващо свеж.

  

Остана само спокойствието на тишината след бурята.
Сякаш звучаха нейде отдалече словата от наскоро прочетен в мрежата стих...

„Прошепна й...
Ти не можеш да устоиш на бурята...
Тя прошепна в отговор...
Аз съм бурята...“

 

    

 

"Късчета от живота", публикувано в дневника на 7 април 2024 г.

Понякога си мисля, че няма перфектни хора, както не са перфектни и прогнозите за времето. Въпреки предсказанията от вчера, слънцето топли приятно днес, огрявайки полегналата в котловините утринна мъгла или светлее в далечните хребети на планината, потънали в мъглявината на влажните изпарения.

И всичко това ме кара да гледам ведро и да бъда добър kъм себе си.

Няма нищо лошо в това от време на време човек да поглези себе си. А в какво се изразява това, всеки човек трябва да определи сам за себе си!

Аз лично предпочитам тъмно кафе със забанените ми напоследък лакомства – мъфинки, курабийки или нещо друго, за което не мога да се сетя сега...

 

"Късчета от живота", публикувано в дневника на 23 април 2024 г.

Обичам онези мигове от началото на деня, когато бегла мисъл плахо изпълзява от негата на съня, спомен от полузабравен цитат звучи като канон в главата ми или блеснал в очите ми цветен акварел е предизвикал усмивката ми...

Знам, че животът е неблагодарно нещо, но дори и това да не е така, багрите на този прилив от цветя в небесната необянтост на мисълта ни, понесен от думите или колорита има силата да превърне и най - лошия ден в добър, може да ни накара да се усмихнем, или да се засмеем, или с него да бликне онази емоция, от която толкова отчаяно се нуждаем.

 "Късчета от живота", публикувано в дневника на 12 юли 2024 г.
 

Чета романа „ Когато Ницше плака“ на Ървин Ялом бавно и с удоволствие. Усещам „звука“ на всяка дума и фраза така взискателно, както се търси вкуса на тъмначервеното „Каберне совиньон“ от късно узряло грозде с благородни аромати и изтънчен вкус и отлежало в бъчви от френски дъб.

Сигурно не всяка книга за психотерапия може да се чете като роман, но за тази това правило не важи. С нетъпението на малко дете, търсещо великденското яйце в градината, усещаш удоволствието да попаднеш на малък смислов оазис, който да те накара да спреш, да се замислиш и излезеш поне за малко извън лабиринта на настоящето..

Днес фразата се крие в отношението на Ницше към молбата на д-р Бройер да се лекува неговото отчаяние, което докторът приема за свое болестно състояние: „ Не мога да лекувам отчаяние д-р Бройер. Аз го изучавам. Отчаянието е цената, която всеки плаща за самопознанието.“

„Отчаянието е цената, която всеки плаща за самопознанието“

Звучи като цитат на деня...

Зов за красота в разлома...

Сн. неизвестен автор

„Късчета от живота“, публикувано в дневника на 11 юли 2024 г.

https://mitev48ant.blogspot.com 

  Това е адресът на моя блог. Макар че имам блог, не съм блогер и той не е създаден с комерсиална цел.

 По-скоро пиша за упражнение на ума при подбора на думите и осмислянето на текста и фразата, за грижа към езика и звученето на текста.

 Имам чувството, че писането просто е втъкано в мен, макар и грубо, в суров вид, често недодялано, то задрямало през годините се  пробуди много, много по-късно.

Това, което пиша сега в блога са също и късчета от моя живот – части от едно несглобен пъзел...

Но има и нещо друго, писането сутрин ми помага да се освободя от отношението ми към носителите на негативност в средата, която ме заобикаля...

Въпреки това не знам защо избрах този начин на общуване...

Епиграфът в началото на антиутопията „Разбий ме“ от Тахере Мафи ме отведе към поезията Робърт Фрост и творбата му „Неизбраната пътека“, където попаднах на следните редове...

 „На две пътеки се натъкнах във гората

   и по неотъпканата тръгнах,

  решавайки съдбата си така.“

Може би и при мен се получи така...

 

„Късчета от живота“, публикувано в дневника на 14 февруари 2024 г.

„Моряците казват, че дъждът тъгува за облака, докато пада в светлина или мрак към морето. 

Така и аз тъгувам за нея, докато падам през живота си през времето, през хаоса на нашите времена. Все още я сънувам понякога, но нищо не придава смисъл или значение на сънищата, само аз съм и онова, което искам да смятам за истина. Единствено копнеж.
Помня много добре онази есенна нощ...“
Гай Гавриел Кай – „Отдавна отминала светлина“

Обичам да държа в ръцете си книга, която ме грабва още с първите си редове и ме оставя без дъх до края на историята...Независимо дали е историческо четиво, или психологически трилър за миналото, владеещо мислите ни, или за пътя към любовта или приятелството, за болката, състраданието или безсилието към онова, което не можем да променим.

Въпреки прозичните ежедневни грижи, които ми отнемат доста от времето и силите, за книгите, писането на текстове и осмислянето на израза и фразата време винаги намирам.
В ранното утро днес литературната търсачка ме отвежда към книгата на канадския писател на фентъзи Гай Гавриел Кай – „Отдавна отминала светлина“...

Няма как да не е впечатляващо началото, сякаш писано за сценарии на филм:
„Оставил зад себе си младостта мъж в просторна стая нощем. Има фенери и лампи, факли в скоби, красива маса, високи закрити прозорци, картини в сенките на стените. Не е сам. Въпреки това долавя как умът му се връща към времето, когато наистина е бил млад. Всички го правим. Ухание ни пренася там, глас, име, някой човек ни напомня за друг, когото сме познавали…“

 

„Късчета от живота“, записано в дневника на 19 май 2024 г.

Спомен от 19 май 2023 г.

„Ако някой твърди, че прекарването на повече време в мисли ще му помогне да намери нова посока в живота си, изпада в дълбока грешка.

Всеки човек съди за нещата от гледната точка на собствения си жизнен опит. Така е и при мен. Но колкото и да преминава през деня времето ми в мисли, на другия ден в утрото, когато избледнява сутрешната дрямка, моят вътрешен компас не променя посоката си. Стрелката му винаги е насочена още преди изгрева към сиянието на зората.

Тази сутрин сияние няма. Досадни тъмносиви облаци са притулили всичко. Спуснали се почти над баирите, в ниското се размиват и през сивобялата мъгла се провиждат призрачно деретата и ридовете на Антоново.

През часовете на утрото времето се застоява хладно и от време на време дъжделиво. След това денят преминава тягостно бавно и скучно дълго в очакване на нещо по-добро...

А днес – днес е същото...Сиянието на зората не посреща деня ми...

Но сега нямам време да мисля за това, защото малкото момиченце, което някога учех да пълзи като оставях любимата му играчка – детско телефонче, далече от нея върху одеалото и вместо да припълзи то до него, придъпваше завивката и взимаше играчката с усмивка, с което правехме по-късно суровачки за Коледа, днес – днес, завършвайки последният училищен клас с отличен , то ще държи матурата по български език...

Късмет и успех, мило дете!“

P.S. Отново и през настоящата година пожелаваме с Нушка късмет на Ния, за да завърши успешно поредната сесия в СУ „Климент Охридски“.

 

 

„Късчета от живота“, публикувано в дневника на 4 декември 2023 г.

Почти месец съм без компютър. Може да свикна с това. Може дори да ми хареса. Но не съм сигурен, че го искам.

Понякога снимки като тази от времето, когато бях учител в Длъжка поляна, заключени в паметта му, ще ми липсват.

„Късчета от живота“, публикувано в дневника на 15 юни 2021 г.

Рано тази сутрин бе непоносимо да стоя на хлад пред потъналите в лека акварелна мъгла баири, ширнали се пред погледа ми и изправен пред екзистенциалния избор, дали да пия кафето си с подсладител или горчиво. Сигурно щях да предпочета второто, ако мислите ми не бяха прекъснати от кресливите подвиквания на някаква жена и високото дрезгаво звучене на нейния събеседник, които вероятно бяха решили, че чадърите на ресторанта отсреща са най-удобното място за решаване на проблемите в отношенията им в тишината на смълчаното утро – моето любимо време за „обдишване“ с чист, наситен с кислород въздух, релакс и кафе.

Така се роди в недоволство набързо нахвърляната „Числовата редица, дефинирана в множеството на естествените числа или нестандартните реалности *R във влажното и студено утро на вторник“ – както с шега нарекох това четиво, което няма нищо общо с математиката.

Мисленето на моята възраст е изтъкано от щампи. Нормално е сутрин да носиш в себе си усещане за нощта. А тя не беше нежна – почти до „първи петли“ басите от ресторанта срещу прозореца ми осигуриха поредната безсънна нощ.

„Нежна“ – ми прозвуча като „Нежна е нощта“ на Франсис Скот Фицджералд, който наричал жена си - Зелда Фицджералд "първият американски флапер".

E ми, някога като flapper girls (от англ. девойчета, палавници) са определяли жените, които по онова време са се противопоставяли на тогавашните канони за красота. Сигурно и Фицджералд е имал основание да нарече жена си така.

И така пръстите ми се плъзнаха по клавишите на клавиатурата, за да намерят „Нежна е нощта“ в „Моята библиотека“.

Ха! Бях прочел за първи път книгата отдавна, беше ми я дала за прочит братовчедка ми Виолета от Моравица преди много години, когато често бяхме заедно, защото учеше в София. И не си спомням, че романът започваше с част от поетичното изкуство в стиховете на Джон Кийтс от „La belle dame sans merci“ – заглавие, което все още не бях превел:

„… най-после с теб! Тъй нежна е нощта,

на своя трон Луна щастлива свети

* * *

но долу не поглежда тя —

небесен дъх, в треви и мъх оплетен,

едва неясен зрак насам довее.

Ода на Славея“

И сега се появи нетърпеливото ми желание, неотложно налагащо да се докосна по-сериозно до творбата, което и направих с нескрито любопитство и предвкусвайки удоволствието от прочита.

„Далеч една девойка срещнах,

тъй хубава — и само чар,

с коси вълнисти, с лека стъпка,

очите жар.

Венец от рози аз й сплетох,

в сърцето си сградих й трон;

тя гледаше ме тъй любовно,

и с нежен стон.

При себе си на коня взех я,

и вече глух бях, за света;

вървях така — вълшебни песни

ми пейше тя.

Тя сладки корени ми даде,

див мед и манна; с нежен глас

на странен говор тя ми рече: —

теб любя аз!

Тя в свойта пещера ме введе,

и там безумно зарида —

и там безумно аз целувах

очи, уста.

Там с тихи песни тя приспа ме.

И сън видях — ах, сън проклет!

И тоз последен сън сънувам

аз навред.

Царе, князе и воини бледни

там видях — страх, лица, омрази;

те викаха ми: в плен си ти у

la belle dame sans merci.“

Вълнуващо и затрогващо до: „la belle dame sans merci“ - Красивата дама без милост…

Като по традиция за романтиците началото е почти привлекателно, но рано сутринта съвсем не бях готов за този изненадващ превод в края.

Всъщност кой е превел поемата. Щрак по клавишите и любопитството ми към преводача скоро беше възнаградено – Гео Милев.

Преди няколко дни, когато коментирахме с внучката ми подготовката и за класното по литература, на което, сега разбирам, има отлична оценка, стана дума за Гео Милев, чието експресивно творчество бележи времето не само на криза на духа, но и на дълбоката човешка драма в светлината на неговите естетически възгледи и модерните идеи за човека и неговата трагичност.

Ставаше дума за експресионизма и символиката в поезията на твореца. Гео Милев, според мен, е единственият автор в България, който теоретически задълбочено разглежда естетическата същност на експресионизма като авангардно явление в някои от своите статии. Но дали е експресионист - това е въпрос, на който не може да се отговори еднозначно, защото в произведенията на Гео Милев според критиката доминират както модернистичните – експресионистичните тенденции на авангардизма, така и в тях присъства влиянието на символизма.

И може би е така, защото в първото попаднало ми стихотворение на Гео Милев намирам изобилие от образи и изразни средства характерни за символистите. Но това е от пръв поглед – отдавна съм спрял да мисля и пиша за тези неща…Всеки с грижите си…

Кажи: внезапно да изчезнеш

и да се слееш мигом цял

с шума на уличния празник -

и ти, и твоята печал;

да бъдеш светъл и безличен

сред многоликата тълпа,

да бъдеш шарка от миража

на ярка делнична съдба;

и да не дебнат черни стражи

над твоя малодушен сън -

ни звук, ни звън да ти припомня,

че Вий и Те са - вещ и вън;

и гол от свойта лишна гордост,

без час, без образ и без вест -

да те лелей една велика,

последна, проста радост: Днес...

Кажи: разбираш ли лъжата

на тия гибелни мечти?

- А! истината и лъжата

са кръг - и в него кръг си ти!

О! и узрей в светата пазва

на тоя тих, насъщен грях -

и принеси му в жертва всичко

ти:

своя гняв и скръб, и страх!

В този ред на мисли си спомням за нещо, което силно ме впечатли на времето като гимназист - една дълго пренебрегвана от критиката по моето време творба - незавършената поема на Гео Милев „Ад“.

…

Корема ни кух

- изпъната кожа на стар барабан,

барабан след безименна бран -

бий, барабана

с глух

звук,

с дива закана

и яд:

Глад!

Глад!

Глад!

Глад,

без да чакаме

Глад,

неоплаквани

Глад

е съдбата ни

Глад!

Глад!

Глад!

Глад!

Пред нас булеварда

и целия град

- богатството дружно с разврата

шуми

от полуголи моми,

горди

лордове,

сити

банкери,

офицери,

велможи,

и прочее скотове

- О!

"Госпожи

и господа -

молим

връзки за обуща

вакса

кибрит!"

- Пред тях наредени в мизерен шпалир

посред трясъка

ний

на големия град

- Urbi et orbi -

пред целия мир

и великия град:

Глад!

Глад!

Глад!

Стихове със съзнателно „огрубени“ изразни средства в духа на експресионизма като антитеза на „остарелите“ художествени явления.

Сигурно краят на тази „числова редица“ в главата ми не е „Urbi et orbi“ - фразата, която присъства в надписа на Латерианската базилика и която е всъщност най-тържествен вид на благословение в католическата църква…

…

Но дотук спирам, защото човек трябва да уважава и себе си!

Пийте си с удоволствие кафето сутрин, както го предпочитате и дайте най-после почивка на мозъка си от „числовите редици“ в главата си…

Защото тръгнеш ли от нищото на безсъницата, никога няма да стигнеш до края му…

 

„Късчета от живота“, публикувано в дневника на 19 юни 2024 г.

„Има нещо магическо в утрото, когато тишината и спокойствието му създават онова особено състояние след съня, предразполагащо към размисъл...
Малко слънчево зайче се процежда през щорите на прозореца и си играе с дъгата, която светлината прави през миглите му...
„Колко ли багри има този спектър на светлината , който гали очите му?“ – пита се той, но не знае, защото друг въпрос изпреварва отговора на предишния...
"А какъв ли би могъл да бъде цветът на елмазите в обеците на жената до него..."
Най – добре би било камъните в нейните обеци да имат пъстротата в цвета на очите му...Пъстри, като играта на цветовете в брирятните...
Тогава, когато годините са вече далече назад, тя ще стои пред огледалото сутрин и блестящите камъчета винаги ще и напомнят за любовта му съм нея!...“

 

 „Късчета от живота“, публикувано в дневника на 23 юни 2024 г.

Когато поотмина лятната жега и лекият прохладен ветрец взе да се чувства осезаемо в стаята, излязох навън, за да разсея мислите си.

Разлиствайки страниците на спомените, в мен започнаха да изплуват много моменти на разговори, в които често съм защитавал мнението си, или съм мълчал в знак на явно несъгласие...

Понякога хората приемат като подтик на его отстояването на някаква позиция, но всъщност те дори и не предполагат, че това просто може да е проява на желанието да уважаваш себе си. Защото пренебрегвайки това и проявявайки конформизъм, ти вече не си същия, не си ти.

И когато сутрин се погледнеш в огледалото, там вече ще посрещаш погледа на друг човек...

А това при мен не ме кара да се чувствам конфортно...

 

„Късчета от живота“, публикувано в дневника на 7 юли 2024 г.

„Нямам желание да се вписвам.

Нямам планове да вървя с тълпата.

Имам собствен ум, сърце и душа.

Аз съм аз и ми трябваха години,

за да разбера колко важно е това.“

„Истината в мен“ стихотворение на Робърт М. Дрейк от книгата му „За любовта и живота“. Творба за търсенето на истината и стремежа към автентичност, за свободата на волята и самоопределението по отношение на избора на собствения си начин на живот.

Робърт М. Дрейк е американски писател, известен с бестселъра си „Красив хаос“ и „Черна пеперуда“. Той е феномен в социалните медии и самопризнат уличен артист.

„ Така че летете, летете и никога не се връщайте в свят, който ви кара да се чувствате сякаш сте в капан и не знаете кой сте. ”— Робърт М. Дрейк

 

"Късчета от живота", публикукувано в дневника на  8 юли 2024 г.

Животът е променлив, капризен, непостоянен и досадно своенравен!

И ако човек не е подготвен към неговите приумици, всяко ненадейно възникнало предизвикателство може да го накара да изгуби ума си...

Всички знаем това, но може ли да свикнем с него...

Човешката душа е пухче от глухарче, а животът – порив на вятъра...

„Късчета от живота“  в дневника ми от 23 юни 2024 г.

Когато поотмина лятната жега и лекият прохладен ветрец взе да се чувства осезаемо в стаята, излязох навън, за да разсея мислите си.

Разлиствайки страниците на спомените, в мен започнаха да изплуват много моменти на разговори, в които  често съм защитавал мнението си, или съм мълчал в знак на явно несъгласие...

Понякога хората приемат като подтик на его отстояването на някаква позиция, но всъщност те дори и не предполагат, че това просто може да е проява на желанието да  уважаваш себе си. Защото пренебрегвайки това и проявявайки конформизъм, ти вече не си същия, не си ти.

И когато сутрин се погледнеш в огледалото, там вече ще посрещаш  погледа на друг човек...

А това при мен не ме кара да се чувствам конфортно...

 

 

„Късчета от живота“  в дневника ми от 22 юни 2024 г.

 „ Минават ми през главата умни мисли...“ – светлееше от забравения през нощта монитор.

 Когато прочетох какво съм написал в нощните безсъниците, по израза на Иванчо Йотата от романа на Иван Вазов „Под игото“ си „ рекох умствено“: „ Не сте избрали точния човек, за да попаднете на правилното място!“

И за да запълня квадрата, добавих в него: „ Животът е пълен с несигурност, затова обичам дните когато умът ми се радва на отсъстващите тягостни мисли, настроението е приятно и няма никакво напрежение... Разбира се, такива дни в живота няма, но въпреки това ги обичам...“

В тишината на утрото с облекчение идва времето за една препечена филийка с масло  на връхчето на ножа за мазане и капка вишнево сладко,  докато се приготвя кафето...

Но това е илюзорно затишие, защото спокойствието на деня може да предизвика в хората на моята възраст нежна дъга от спомени...

А човек понякога трябва да пази сърцето си от тях.

Може би с филм или приятно четиво...

 

 

„Късчета от живота“  в дневника ми от 4 юли 2023 г.

Аз не знам, дали утре изгревът ще изглежда така. Но когато се събудя, ще бъда щастлив, защото ценя всяка безценна минута подарък...Аз знам, че щастието е ефемерно - като мимолетния аромат на липите в началото на лятото.

Това нежно благоухание идва заедно с пурпура на изгрева, носи се с полъха на вятъра върху сиянието на слънчевите лъчи, гали миглите и предизвиква лека усмивка....Тя пробягва по устните  и багри лицето  с цветовете на живота. "А когато се усмихваш на живота, означава, че заживяваш живот, който си струва усмивката."