Майка ми като едно невръстно момиче от с. Моравица на почивка през неделния ден след уморителната работа през седмицата в текстилна фабрика "Алмус" - София.

Като малък си спомням, че заварих останал само високия комин на фабриката.

Тебя нет... я встречаю рассветы...

Тебя нет... продолжаю я жить...

Понимаешь... а я ведь не верю,

Что тебя больше нет средь живых..

Ще те нося в душата си с много обич и тъга, мила мамо...

Сигурно е била непоносима болката в главата ми в утрото на 25 септември 2020 г., за да напиша тогава тези редове...

„Странно е да разсейваш скуката си с писане, но ако се изкусиш сутрин да пишеш за началото на деня и  някога  си се съмнявал, че е  удоволствие да чувстваш пленителния порив на свежия въздух в утрото, просто съпостави омаята на полъха в простора с чувството на болка, пронизваща главата като трясък на лятна гръмотевица, рано сутринта.

Бедната ми глава от години не може да понася това упорито главоболие в началото на деня.

Сигурно то ме кара да пиша безсмислици...

А пиша не защото ми е омръзнал звукът на собствения ми глас или няма кой да ме слуша...

В тези безценни мигове на ранината, когато есента пристъпва не много осезаемо в първите си дни, просто изкусително е  да описваш цвета на тишината  или звукът на спокойствието в природата при разсъмване, колкото и трудно да е това...“ 

 „Често сме толкова строги към себе си, като имаме нереалистични очаквания, невъзможни времеви линии и перфекционистични тенденции.

Така че ни е трудно да признаем целия невероятен, магически напредък, който постигаме ежедневно, по най-простите и смислени начини.“

...

Което прочетох в страницата на „Peaceful Mind Peaceful Life“ ( „Спокоен ум, спокоен живот“ ) във ФБ. Всеки от Вас може да определи за себе си дали сте съгласни с това...

На него попаднах след едно дълго прескачане в интернет, защото намерих това интересно послание от бухалче: „ Ако си автентичен, няма да имаш конкуренция!“. Дано да съм го превел правилно с моя „бебешки“ английски.

Източникът бе „JennyCreates“. Отидох на блога и се оказа, една симпатична жена, която определя себе си като „просто момиче, което обича да готви и обича да яде... и ...Проследявам рецептите, които съм направила, за да мога да водя запис какво работи и какво не.“.

Не ми е ден за кулинария, затова продължих.

Най после попаднах на „Your Authentic Self“ , откъдето намерих и „Peaceful Mind Peaceful Life“ във ФБ.

Надявам се двете послания да са ви допаднали...

Днешния предиобед беше „посветен“ на пътуване до Омуртаг.

„Пътуване“ е силно казано, но това ми щукна в главата.

Времето бе хладно. Небето се мръщеше, сякаш готово да заплаче и за това се облякох с риза, пуловер и панталон.

Няколко часа по-късно на страницата ми във ФБ изскочи един текст, който след кратко колебание побързах да ви покажа.

...

„ 20 септември 2021 г.

В тази сутрин погледът ми към природата на Антоново заедно с кафето  дойде с фразата: „Човек трябва да уважава себе си!“.

Веднъж преди години,  бай Марко Берков, бог да го прости,  ме беше срещнал в ресторанта „Стария дъб“. Накара ме да седна до него и ми каза, че същия дет е видял баща ми в магазина.

През лятото родителите ми  идваха на почивка в с. Моравица, откъдето беше майка ми. Рано  сутрин, всеки ден татко идваше пеша от Моравица до Антоново да напазарува и да си види внучетата – малките ми синове, преди да отдат на училище.

„Баща ти – вика бай Марко – винаги, когато го срещам, се възхищавам от него. Винаги върви изправен,  гладко избръснат, с изгладена риза, панталоните му с ръб, а обувките – лъснати. А ние, ние сме селяни – виж ни к’ви сме. Не уважаваме себе си!“.

А татко ми така и си отиде от този свят – изправен, с достойнство…

Но! По време на държавната практика, когато  завършвах учителския институт в Силистра и водех уроци в някои от силистренските училища, накрая по време на държавния изпит се бях „избарал“ с костюм, вратовръзка и т.н. Тогава   Павлов –  един от преподавателите ми по български език ми вика: „Ангелчо, хубаво ще бъде, така както се явяваш сега, да те посрещат всеки ден децата в училище…“.

Дълго време се опитвах, но нещата в живота ми се промениха и аз започнах да излизам с „краварските“ панталони и шарени фланелки, суитчъри и не знам какво още. Но това беше, защото времената бяха такива и  ни  бяха налегнали грижи.

Мина време и когато нещата се успокоиха в известна степен ,  отново облякох ризите с панталона.

И какво беше учудването ми, когато една женица на пазара  ме среща и вика: „ А бе, Митев, какво си се облякъл като за сватба?“. Същото нещо ми беше казал един от преките ми ръководители в първия ми работен ден  при него…

Защо го пиша това?

Защото така трябва.

„ Човек трябва да уважава себе си!“...

Както бе казал бай Марко Берков… Макар че, по дрехите се посреща човека, а по ума му го изпращат споед едно известна народна мъдрост...“

 

 

19 септември 2020 г.

О, колко неприятно! Никога не е късно да откриеш истина различна от тази, която са ти разкривали някога по някакъв необясним начин.

Не знам в кой клас, може би в девети, защото тогава се изучаваше поемата на Омир „Илиада“, на класно по български език ни беше дадена темата за образът на Ахил - апотеоз в старогръцката литература или нещо подобно.

Твърде дълго време мина от тогава, така че не си спомням точно.

Много от моите съученици не бяха съгласни с това, аз също.

Не можех да пренебрегна образа на Антигона, носител на свободния дух, на светлото и разумно начало, на възвишените стремежи, но задачата бе факт.

Разбира се, писането насила не винаги може да доведе до желания резултат. По – скоро никога.

Бях изтрил това от паметта си и нямаше да си спомня за него, ако не бях прочел интервюто със Сюзън Нейман - американски морален философ и есеист, която живее в Берлин и е директор на форума Айнщайн в Подсдам, а и е преподавала в Йейлския университет, за феномена герой, образът на героя като мъченик и жертва.

Без да се впускам в подробности, защото интервюто е много интересно, Нейман съпоставя образите на Одисей и Ахил.

Разсъждавайки върху различни „прочити“ на поемата, много аргументирано тя разглежда образа на Одисей като един модерен герой и ми се струва, че е права:

„Опитах се да обърна това и да кажа: спрямо Ахил, който е в много по-голяма степен характер от вида „Рамбо”, герой на стария ред, Одисей е фактически един модерен герой, герой на Просвещението. Защото умът му е по-важен от грубата сила и също защото е раздвоен. Той принадлежи на повече епохи и на повече места. Той е принуден и готов да подхвърли на съмнение рамковите условия на своя живот. Това съставлява авантюристичното при него.

...

Ако се вярва, че е приключение да убиваш хора – така наречените екшън филми живеят тъкмо от това – тогава и Ахил е един авантюрист. Подобен на Рамбо.“ - заключава Сюзън Нейман.

Което си е един безспорен факт.

Но кутията на Пандора вече е отворена...

От тук нататък безспирно и в надпревара ще имат думата есеистите, философите и професионалните литератори от новото поколение, защото всеки, може би, а и трябва да е така, ще има свое мнение и своите аргументи по този въпрос...

 

Цяла сутрин пътувам с кораба в главата си към загадъчния бряг на пропадналите мечти.

Скучно, тъжно и разочароващо пътешествие.

Сигурно, когато дойде времето и феята на  тихото спокойствие приседне до главата ми, единственото ми желание ще бъде  да открехна другата врата с мисълта:

„Никога няма да бъдем толкова обичани, колкото в детството си.“

/ „Естествен роман“,  Георги Господинов /

 

 18 септември 2018 г.

Тиха привечер...Слънцето потъва в зеленината на Антоново...След малко ще изплува и луната...Съвсем бяла, за да изпълни синевата със спокойствие и тих копнеж...Дори да затвориш очи вълшебството на идващата нощ ще се пропие в цялото ти същество...

После луната ще пожълтее, ще се издигне високо...Ще посребри хълмовете, а тъмнината ще се стаи в дълбоките дерета, прорязващи снагата на Тузлука...

Светлинките в далечината ще започнат да гаснат една след друга...

И ще настане тишина...

С насъпването на деня, утрото достига в далнините над хребетите, потопени в мъгли, хлад...

И носи осезаемо усещане за есен. 

Гледам картината на Пабло Пикасо и сред среднощния покой не мога да не изразя възхищението си от бликащата нежност и изящната чувстреност на изобразената девойка в платното на художника.

Тази нежна небесно синя и бледорезедава тоналност, тази бледорозова сянка на скулата, , леко присвитите устни, позата на главата, подпряна на ръката и озарена от сламеножълтата светлина на косата  създават едно незабравимо преживяване.

Един поглед към бързия щрих и рязката мазка, вероятно на пастела, ме пренасят към „хвърчащите лирични листчета“ на Гео Милев с превода му на част от поетична творба на Рихард Демел, писана през далечната 1896 година.

„Желая ти щастие с ярки лъчи.

 Донасям ти слънцето в свойте очи.

 Сърцето ти чувствам в гърдите си аз:

 Желае ти то не суетен прехлас.

 То чувства, желае ти: слънчеви дни...“

Няма нужда да казвам, че се възхищавам от шедьдврите на изобразителното изкуство и естетиката на поетичното слово.

Аз не съм изкуствовед  и погледът ми към едно произведение независимо от жанра и вида на изкуството е по – скоро рудиментарен, първичен или суров, но въпреки това при възприемането на една творба при мен се получава някакво странно съзвучие между  изображението и мелодията на поетичното слово независимо от извора им във времето или творческия натюрел на авторите им. Мога да го определя  като едно емоционално вглеждане в реалния или въображаем свят на изобразеното чрез различните пластични или езикови ресурси...

 

 

Бъди щастлива, Анита! От днес започва твоят първи път към необятната вселена на знанието.

От този ден животът ти ще се промени, защото книгата ще стане твоя първи приятел.

Съвсем скоро малките печатни буквички грижливо ще те поведат под топлата ласка на учителката към нови светове, ще палят в сърчицето ти пламения стремеж към нови граници.

Корабът на твоите нови интереси ще те поведе към нови брегове.

И винаги в твоя път, независимо дали изисква труд и постоятство, дали е изпълнен с трудности, радост или успехи, зад теб неотклонно ще бъдат твоята „мами“ и „тати“, които като орлица  и орел  ще бдят над твоето здраве и щастие.

Този ден ще отлети незабелязано за теб, но ще остани в сърцето ти за цял живот, за да се връщаш към него в минути на трудности, радости и успех.

На добър път слънчице и “Нека силата бъде с теб!“

15 септември 2023 година                                                          баба Нина и дядо Ачо

15 септември 2023г.

„Еква меденият глас

на звънчето ни отново.

С него славим твоя глас,

мое мило родно слово...

...

С теб ще кичим звучни рими.

Мъдри мисли ще редим.

С нови стихове и песни

Всеки връх ще покорим.

...                                                                   ...

Страничките да разлиствам,                       Думичките да редя във изречение,

 мъдрост скрита да откривам,                     днес доставя ми приятно настроение.              

 друга радост аз не зная.                              Родно слово – с думички омайни  

 Где да гледам най-напред не зная.             ти пренасяш ни във светове незнайни.“   

Рис. А.Митев – проект за графичното оформление на заглавието на училищния вестник във връзка с честването на 100 годишнината от създаването на училищно дело в Антоново

Вярата в символите на доброто носи надежда, че то ще се докосне до съдбините на всеки човек.

Днес е Въздвижение на Светия кръст Господен – Кръстовден!

Ние уважаваме кръста, заради Онзи, който бе разпнат на него. Така кръстът показа на хората не унижението от наказанието, а МЯРКАТА на Божията любов.

Господи, дари здраве и благодат на семейството и приятелите ми!

Амин! 

14 септември 2020 г.

Ние никога не сме в дома си, ние винаги сме устремени някъде извън него. Страхът, желанието, надеждите ни тласкат към бъдещето и ни лишават от чувството и разбирането на това, което е, за да ни подмамят към това, което ще бъде – дори и тогава, когато нас няма да ни има.

Мотен, "Опити" ("Essais") – опити върху човешката душа“

14.09.2023г.
 Колкото и протоколно да звучи денят ни започва с очакване на предстоящите училищни тържества посветени на новата учебна година. Получената покана подхранва приятното чувство и мислите ми – пазени в сърцето от дългите години училищен живот, литват като хвърчило срещу все още топлия есенен ветрец.

Наистина, „хвърчилата се издигат най-високо срещу вятъра - не с него“.

Нищо чудно, че радостта от простите истини в живота оживяват с нюансите на топлота в душата ви.

Благодаря ви, мили колеги! Липсват ми дните, когато бяхме заедно... Когато разбереш, че истинските приятели са като багрите на дъгата след дъжд, тогава всичко изглежда различно...

С известна тъга споделям, че не мога да бъда сред вас, защото нашето малко слънчице, лъчезарната ни внучка Анита ще бъде също първокласничка и баба и дядо се чувстват задължени поне за малко да подкрепят благословената и ръчица по пътя към училище.

13 септември 2021 г.
 „— Но защо трябва да донеса три кичура от косата на царицата на феите? — попитал младият принц старата вещица. — Защо точно ТРИ, а не два или четири?

— Няма друго число, дете мое. Три е числото на времето — нали има минало, настояще и бъдеще? Три е семейното число — нали говорим за майка, баща и дете? Три е числото на феите — нали ги търсим между дъба, ясена и трънката?

Младият принц кимнал: право думала старата вещица.

— Ето защо ми трябват три кичура, та да изплета вълшебната си плитка.“

Из „Вълшебната плитка“ от Елайза Мейкпийс

4 септември 2019 год.

„Оставам с впечатлението, че смъртта непрекъснато ме преследва безмилостно втренчена в мен.“ Това е началото на една затрогваща творба, прочетена на един дъх, докосвайки ме сетивно до тъгата на един живот, без да усетя и най-малко желание да упрекна проявите на героите в нея.

Творба на Давид Фонкинос – един от петте напоследък най-четени писатели във Франция. Естествено е езикът на оригиналната творба да бъде френски. За съжаление не можах да я намеря на български, но за мое удоволствие намерих творбата на руски „ Наши расставания“ – единственият извън матерният ми език, на който мога да чета свободно и да превеждам от него. Непрофесионално, разбира се.

„Знам, че ще дойде ден, когато ще лежа неподвижен лице в лице със смъртта. И какво ще ми остане тогава, освен спомени за минали удоволствия?“... И след това..“ Три милиарда жени живеят на земята. Затова имам пълното право да се запитам: защо Алиса? Особено в дните, когато се караме. Защо от всички китайки и рускини избрах точно нея? Защо тя влезе в живота ми и сега ме дразни и ме довежда до отчаяние?“…“ Алис винаги се обличаше много бързо. Постоянно я молех да отдели време и да ми даде възможност да се полюбувам на тялото й.

- Закъснявам! — извика тя в отговор.

На жените трябва да се забрани да крещят. Особено сутрин, когато все още се борите със себе си, надявайки се да догледате вероятно еротичен сън. Дори обмислях да настроя алармата за по-ранен час. Не ми беше жал да открадна няколко минути сън от себе си и да ги посветя в съзерцание красотата  на моята съпруга. Остави ме сам в леглото и аз се радвах, ако открия там няколко власинки от косата и - доказателство за мимолетния й престой. Веднъж й направих забележка за това, че оставя следи след себе си. И какво ми отговори тя?

- Гнил предател ще излезе от мен!

По някаква причина точно такива отговори карат сърцето ми да бие в ускорен ритъм.“... Сигурно и аз следващия път ще си мисля за Алис: „Напомня ми за един мой сън, само че не го помня.“

Да, ако всичко е суета, какво друго остава в теб освен чувството на топлота от спомена в гърдите ти…

 

Тази сутрин се събудих сред купища спомени...Откъсвайки се с мъка от завладяващата ме дрямка на разсъмване, имах чувството, че времето ми преминава сякаш съм сред стени от снимките на стар семеен албум.

Чашата с кафе и топлите мекички с кленов сироп на Нуша ме връщат отново към миналото...

Мисля си, че времето в полето на спомените не би трябвало да има граници.

Неусетно, непреднамерено, дори без да искаме, или се мъчим да ги прогоним, те ни връхлитат изневиделица, за да предизвикат вихър от чувства в душите ни. И когато отшумят утомлителните кошмарни безсъници, ни изпълват ни с топлота, обич, любов...

„Онова, което ни възхищава, също ни води и закриля. Когато с цялата си страст сме отдадени на една любов — независимо дали това са платноходки, самолети, идеи — магическа лавина проправя пътя пред нас, надмогва законите, здравия смисъл и разногласията, превежда ни през всички трудности, страхове и съмнения. Без силата на тази любов…

...

Без силата на тази любов ние сме като лодки, клатушкани по вълните на море от скука, което е страшно…“

( „Мост през вечността“ - Ричард Бах, американски писател, по майчина линия пряк потомък на немския композитор Йохан Себастиан Бах )

 

Винаги, всяка година, в началото на септември сякаш като напев / за да не използвам думата „рефрен“/, вниманието и мислите на повечето от хората са насочени към  образованието, към училището, към учителите...

Достолепният Вазов ни завеща най – хубавите, най - изконните думи в народопсихологията на българския народ към образованието... „Сам остал прост, Марко обичаше учението и учените. Той беше от реда на ония родолюбци, жъдни ревнители на новото умствено движение, с грижите на които, в късо време, България биде засеяна с училища. Той имаше доста мъгляво понятие за практическата облага, която можеше знанието да донесе на тоя народ от земледелци, занаятчии и търговци. Марко гледаше угрижено как животът не даваше ни работа, ни хляб на ония, които излазяха от училище. Но той чувствуваше, със сърцето разбираше, че в науката се крие някаква тайнствена сила, която ще промени света.

Той вярваше в науката, както вярваше в бога, без разсъждение...“ („Под игото “, гл.Първа „Гост “).

Отегчително е да се казва, че образованието е от съществено значение за просперитета на младите хора и всичко зависи от  задълбочената подготовка, неизтощимата енергия и денонощни усилия на учителя.

Но понякога си мисля си с какво би се лишила  душевността на детето, ако педагогът не е успял да покаже на децата какво е мястото на сърцето им в живота....